четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Прекършени криле


Падаме в капаните, които залагаме сами. Мълчим от болка. Крещим от съжаление. Себе си обичаме повече. Затова умеем да се нараняваме. Любовта е изтезание, с което бичуваме самоуверените си чувства. Чувства, хванати натясно между желанието да ги споделяме с някого и потребността да останат в нас. Запокитени в тъмните ъгли на собствените ни страхове. Изчезващи с времето. Падаме. Падаме с широко разперените си криле на ангели, които са забравили да обичат. Прекършени криле, през чиито ефирни пера слънцето прозира. Унасяме се в мълчаливата болка като бебета, уморени от беззвучния плач на ината си. Всички сме егоисти. Така съществуваме. Спим, докато продължаваме да падаме. Спим за всеки друг, за всяко друго нещо. В едната ръка сме стиснали бич, а в другата перо. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар