Силуети

Дъждът е тъга, завладяваща на капки. Самотни витрини, втренчени в нищото. Отразяващи силуетите на минувачи със забравени чадъри. Случайни хора, изпуснали трамвай, който обичайно ги откарва някъде. Глухи клаксони, които стряскат сивите софийски улици. Коли, влачещи се по полуизтритата осова линия. Имитация на суматоха. На оживеност. Цигарата е мокри, дърпа се да бъде изпушена. А е едно от малкото удоволствия, докато прескачаме локви. Студено е. В края на април тъгата не иска да ни напусне. Продължава да вали. Излива се в нас капка по капка и предизвиква ужас, че ще бъдем удавени. Само инстинктът ни държи будни. Нощно време сме сомнамбули, търсещи слънцето. Денем сме будни мъртъвци, които се плашат от водата. Тези две състояния също създават илюзия за кръговрат. Мислим се истински живи.