Времето
се натъжи, поплака дъждовно, но облаците на тъгата така и не си отиват. Едва
отваряме очи. Едва се целуваме. Само ръцете ни не престават да са една в друга.
Студът навън е толкова истински, че оставаме вцепенени в леглото, което ухае на
теб и мен – топло, уютно и сигурно. Леглото в края на септември се превръща в
наше убежище. Леглото в края на септември е онази непоколебима готовност да
останем заедно, докато чуваме стъпките на съседите по външното стълбище. И
двамата не харесваме дебелите дрехи. Шаловете и останалите аксесоари са само
извинение за неудобните сака, якета и шлифери. Избираме да останем голи. Поне
за ден-два. Когато облаците на тъгата ще се разсеят от силата на есенния вятър.
Няма коментари:
Публикуване на коментар