Спестени думи

            Утре циганското лято ще си отиде. Ще събере катуна си набързо и ще замине, оставяйки след себе си купчина въздишки и несподелени вечери. Не ценим достатъчно вечерите. Изпиваме ги егоистично до дъно. Сами.

            Есента най-после ще има повод да празнува. Шаловете ще се увият около хладните ни рамене и примирението, че денят е омалял, ще ни придаде по-благороден вид. Приглушената светлина ни прави привидно добри. Празненството ще бъде бляскаво, независимо че птиците също ще са си отишли и ще цари тишина. Падащите от дърветата листа  ще се носят феерично по вятъра, косите ни ще се веят и ще попиват капките на ситния дъжд.

            Спестихме си толкова думи. Утре поне ще потанцуваме. Вятърът ще пее. Ще бъде оглушително. 

И аз не тръгнах

Надеждата умирала последна...

Но първо си отива младостта.

Минути. Часове. И дни вълшебни...

Октомври е. Започна есента.

Не ме обърква бързата промяна,

щом още си до мен и ме търпиш.

И аз не тръгнах. Ето ме. Останах.

Компромис беше. Вече е престиж.

Надеждата, поравно поделена,

ни движи още заедно напред –

надежда, че след есенното време,

и зимата ще искам да съм с теб.

Любовен страх

Посоките са толкова различни...

Сезоните менят се, ние с тях...

От нежни ставаме все по-себични,

подвластни на любовния си страх.

Редуват се безбройни дни и нощи.

Зад нас остават малките неща.

Вървим напред, надявайки се още,

че редом с нас върви и любовта.

Вървим и се надяваме до края,

че нещо този страх ще промени,

макар дълбоко в себе си да знаем,

че винаги умираме сами.

3 - 5 PM

От три до пет за мен е мъртво време.

Във този промеждутък съм отвъд.

Отвъд реалността си пак до мене

и пак усещам хладната ти гръд.

От три до пет забожда ме с карфица

в ревера си ревниво есента.

Очи затварям. Виждам много птици.

Но няма как със тях да полетя.

От три до пет във тази малка стая

привидно само всичко е наред...

От три до пет не спирам да мечтая

да съм до теб. Eдинствено до теб! 

*****

Прозира любовта като дантела.

Рисувам те през нея и не знам,

дали ще стигнат всичките пастели

и себе си да нарисувам там...

Тук си у дома

Направо влез. Не чукай на вратата.

Очаквана си. Тук си у дома.

Багажът си събира тишината,

усетила, че вече е сама.

Със теб тя става скучна и излишна.

От думите ти все ще я боли.

Изтънчената си тъга предишна

сега отива с друг да сподели.

Добре дошла, любов. Целувай бавно.

За никъде не бързаме, нали?

От днес ще се обичаме поравно...

Навън е тихо. Тишина вали. 

Една жена си тръгва

Една жена си тръгва тази нощ.

Оставя спомени. Оставя снимки.

Червило ще си сложи за разкош

и тънките чорапи с много бримки.

Ще си поръча може би такси.

Едва ли тук отново ще се върне.

Тъгата си ще скрие някак си.

Нощта приятелски ще я прегърне.

Една жена след толкова любов.

Една жена от нежност  уморена.

И мъж, за тръгването й готов,

след цялата им обич неспасена.