Като влюбен се държа

Спокойно. Като влюбен се държа.

Припомних жестовете отначало.

Отново се превръщам във мъжа,

за който цяла вечност си мечтала.

Сега съм тук. Мълчим си. Може би

изказали сме всички мили думи...

До теб съм – пак съм твоят мъж любим,

макар стена да има помежду ни.

Поглеждам към уханната ти гръд...

Целувките къде ли съм оставил?

При теб съм, но в ума си съм на път,

за всички общи пътища забравил...

Не ти прощавам

            Всяко признание е надежда за опрощение. Истината остава толкова субективна, колкото представата за любов. Очакването държи интереса буден, но приспива нещата, които са на дневен ред. Прошката е наказание, вината винаги остава. Мисълта, че животът се изплъзва, те кара да се взираш в отсрещния ъгъл. Търсиш хора. Нуждаеш се от повече ласки. Целувките никога не са достатъчни. Озърташ се като хищник в джунглата на големия град, защото всичко е просто плячка. Егоизмът е водещ. Прошката е само негово извинение. И когато все пак дойде ред да я получиш, наляга те онзи печален срам, че си искал твърде много. Изчервяваш се при всеки спомен. Споменът за всяко твое непреодолимо искане.

            Не ти прощавам. Не съм чак толкова мъдър. Но ще те поздравявам, когато те засичам из ловните полета на града. Поне добре съм възпитан... 

Когато вече си сама

Сега, когато вече си сама;

когато не остана нищо наше;

когато чуваш само тишина

и тъжният й стон сред нощ те плаши;

когато, неразбрала същността

на всичките ми нежности и чувства,

не схванала, че всъщност любовта

е нещо повече от словоблудство,

защо ме търсиш в стари редове,

изписани в младежките тетрадки?…

Вината умножаваме по две,

доверието щом било е кратко.

Сега, когато вече си сама…

Сега, когато няма да ме има…

Една себична, глупава жена…

И много дълга, много дълга зима…

Трева

Животът ни е крехък и е кратък.

Животът ни е радост и тъга.

Оставя всеки своя отпечатък,

но слънцето след нас топи снега.

И стъпките, оставени на двора,

изчезват бързо и расте трева...

Тревата пак след нас ще тъпчат хора...

И не че ми е мъчно от това,

но някак си, когато съм минавал

по пътища, довели ме при теб,

животът сякаш съм преодолявал,

уверен, че след мене ще е лед...

От днес сме аз и ти

Навивам суетата на руло

и просто я захвърлям под леглото.

Каквото е било до днес – било.

От днес съм аз, без никакви „защото”.

От днес съм мил, добър и предвидим

в желанието си да те обичам.

От днес ще бъда твоят мъж любим,

а ти ще бъдеш моето момиче.

Как толкова живот съм пропилял,

докато в себе си съм гледал само…

От днес съм мъж улегнал. Помъдрял.

От днес сме аз и ти. И друго няма. 

От толкова любов

От толкова любов се поболях.

Неизлечимо болен съм по тебе.

И няма лек за тихия ми страх,

че всеки ден със теб ми е последен.

Умирам постепенно от любов.

Красиво е така да се умира...

Такава смърт да срещна съм готов,

щом тази болка от любов не спира.

Обичам те. Това е. Ти си с мен.

Кармично е докрай да те целувам...

Не искам нищо друго. Още ден

да бъда с теб, преди да се сбогувам...

Няма ме съвсем

Косите ти... Докосвал съм ги. Много.

Уханни. Гладки. Златни. От сатен.

Не мога без косите ти. Не мога.

Усещам ги. Пилеят се по мен.

Ръцете ти. Държал съм ги в тревога.

И в радост в моите съм ги държал.

Не мога без ръцете ти. Не мога.

Без твоите ръце ще ми е жал.

Очите ти. Оглеждал съм се строго

и влюбено съм се оглеждал в тях...

Не мога без очите ти. Не мога.

Без твоите очи ме мъчи страх.

Ти, цялата... Потребна като Бога –

Единствена. Навременна. До мен.

Без теб не мога. Чуваш ли, не мога .

Без теб изчезвам. Няма ме. Съвсем.