Окръжност

 Най – хубавите приказки са тъжни –

голямата любов на тях прилича –

в една непредсказуема окръжност

не ни достига време да обичаме.

Най – истинското вино е горчиво,

това го знаем (както че ще съмне) –

в живота ни преобладава сивото,

напук на всички цветове безсънни.

Най – важни са онези тихи думи,

които сме изрекли на раздяла –

щом имало е някой за целуване,

голямата любов си струва –

цялата.

Голямата любов – тъгата нощем,

тъга и дъжд, тъга и още нещо –

една окръжност, във която още

е твърде вероятно да се срещаме.

Два аспирина

Никоя. Никой. И нищо не знам.

Два аспирина шумят в чаша бяла.

Някъде някой със друг пак е сам.

Нежна целувка. И искреност вяла.

Никога. С някой. Все още така.

Гръм на шампанско преди аспирина.

Някога. С никого. Бързат крака.

Нечия обич отива на кино.

Нищо не знам в този паметен бяг.

Времето спи като къпано бебе.

Два аспирина, да, два, няма как –

за мене един,

един и за тебе.

Бавно

Отдавна вече нищо не боли.

Тъгата облаците изваляха.

Като в платно на Салвадор Дали

стрелките на часовниците спряха.

В безвремие, присъщо за очи,

които в нечии очи се взират,

от нежност вятърът сега мълчи,

и рокля като летен шал прозира.

Едва пълзи световният каданс,

край нас се сменят кадрите му плавно -

това е най – щастливият ми шанс

да те обичам –

бавно,

бавно,

бавно. 

Изчезваме

Не вярвай на легендите за мен.

Лъжата им е втората природа.

Започва санитарен полуден –

изчезваме безследно от народа.

Съгласен съм да стана стълб от сол

или по мен да хвърли някой камък –

интригите по мой адрес са бол,

а опитът да ни раздѐлят - жалък.

Изчезваме от всички тях така,

че като вдън горите тилилейски,

ще мога да те хвана за ръка

и то не само в смисъла библейски.

Любовта ни прави хора

Не отмилява само любовта.

Дори онази – още неживяна.

Да се отвори нечия врата

за теб, по – сладко нещо няма.

Животът е безкраен лабиринт,

винил за грамофон, изтъркан кавър.

Препускаме напред в задъхан спринт

и търсим своя нежен Минотавър.

Не можем без любов. И този бяг

е най – непрежалимата умора.

От обич бих простил на своя враг.

Защото любовта ни прави хора.

Трохи

„И да отвърнеш очи,

преди другите очи да изстинат”…

                                   Станка Пенчева

Трохите ще нахранят всички птици.

Ще скрие всяка рана пепелта.

Оглеждаме се в жадните зеници

на другия, познали любовта.

Когато дойде ред да си отидем,

в едни съвсем изстинали очи,

с теб – двамата – отново ще се видим –

от обич ли е, винаги личи.

Думи

Услаждат ни се думите, горчат,

крещят от тишина, остават неми.

В очите ни те винаги личат -

особено в очите ми зелени.

Отдавна се научих да мълча –

и без това крещенето им стига –

познал съм всеки техен смях, плача,

и ласката, и жалката интрига.

Превръщам се в изящен барелеф -

не виждам нищо, нищичко не чувам -

сред крясъци, кикотене и рев

изчезвам като смъртен.

И сънувам.