На задния фон нещо ново

Хората, които не обичат себе си, са най-опасни за другите. Това е факт, който не подлежи на никакво съмнение. Фонът зад нас никога не е един и същ. Действието винаги се нуждае от мизансцен. За да изпъкне лирическият герой, сюжетът трябва да бъде увлекателен, а атмосферата – любопитна.

Скуката е смъртоносен вирус. Тя е обратно пропорционална на любовта, пълна нейна противоположност. И макар че и двете могат да минат за глаголи, едната е действие, а другата – бездействие.

Любовта предполага взаимност, на скуката не ѝ трябва обект.

Малко хора са си самодостатъчни. Когато държиш на себе си, има хиляди начини да прекарваш времето си пълноценно – да прочетеш книга, да изгледаш отново любим филм, да драснеш в два реда мислите, които те вълнуват…

Скуката е взиране в точка, от което ти се завива свят.

По-добре е да получиш световъртеж, защото си се качил на виенското колело, отколкото да ти призлява само заради това, че наблюдаваш как то се върти пред погледа ти.

Мотивацията ни движи напред и ни кара да се чувстваме първо полезни за самите нас, а после и за другите.

Светът е устроен егоистично, но добротата и обичта се възпитават. С опита осъзнаваме, че съществуваме чрез субектите, но само чрез обектите на любов се чувстваме истински живи.

Фонът е важен и за картината на художника, и за стихотворението на поета, и за арията на оперния певец. Самият живот е фонът за ролята, която трябва да изиграем успешно. Аплодисментите са за смелите. Има ли на кого да даваме, има и какво да получим от живота.

Всеки има нужда от самота. Понякога, дори когато обичаме с цялото си сърце, ние се нуждаем от уединение. Нуждата от лично пространство е заложена в природата ни хищници, но е и начин да се отърсим от излишни тегоби, съмнения и страхове. Можещият да остане насаме със себе си е постигнал истинската нирвана. Онзи, който скучае, е далеч и от представата за нея.

Нуждата да постигаме нещо, да се стремим към нещо, да правим нещо е сигурният начин да не опознаем отегчението.

Новите усещания, стимулите и разнообразието от емоции и преживявания ни зареждат и ние се превръщаме в алкалните батерии за всяко следващо наше действие. Сезоните променят фона, но следващата сцена винаги предстои, затова нямаме време за губене.

Скуката е най-точното мерило за собствената ни вътрешна празнота. Как ще я запълним, зависи от самите нас. Любовта ще спаси света, стига да я спрягаме по-често като един от най-желаните глаголи.

Добромир Банев за EDNA.BG

По същото време

Всеки ден и по същото време

аз те виждам – унесена, лека –

в кафенето, на крачка от мене,

а от другите хора – далеко.

Всяка вечер към десет и нещо

наблюдавам прозореца южен –

вън е кучешки студ, в мен – горещо,

аз съм щастлив, градът ни е тъжен.

Всеки миг на ноември си струва,

както цялата идваща зима –

щом на крачка от теб съществувам,

няма друг начин –

лято ще има.

Жената на 50

Жената и на петдесет години

е само вятър в лятната трева,

небе е, и море – лазурно-сини,

дъждът е, и дъгата след това.

Жената е без възраст. Тя обича.

Прощава всеки страх и всяко зло.

Единствено на себе си прилича –

безсмъртна като вечност

по любов.

Бавни часове

Изплакахме сълзите до една.

Изказахме до точка всички думи.

От днес ще бъдеш бившата –

жена,

която друг ще иска да целуне.

Знам, счупеното трудно се лепи.

Разсипаното се събира с мъка.

Намираме какво да ни крепи

в живота след поредната разлъка.

От днес ще бъдем други ти и аз –

далечно близки и досадно чужди.

В леглото – поруган иконостас -

от утре всеки сам ще се събужда.

И може би в безсънни часове,

които бавно, бавно ще се влачат,

ще моля есенните дъждове

за локвите,

които сме прескачали.

Остани още малко

Остани още малко.

Този дъжд е за споделяне.

Не настоявам да бъда обичан.

Просто искам да гледам очите ти.

Когато облакът се извали,

можеш веднага да тръгнеш.

Но сега остани още малко,

колкото да запомня лицето ти.

А и знаеш обичая

да се сяда преди тръгване –

това дори дъждовете го знаят,

особено онези,

които разделят.

Окръжност

 Най – хубавите приказки са тъжни –

голямата любов на тях прилича –

в една непредсказуема окръжност

не ни достига време да обичаме.

Най – истинското вино е горчиво,

това го знаем (както че ще съмне) –

в живота ни преобладава сивото,

напук на всички цветове безсънни.

Най – важни са онези тихи думи,

които сме изрекли на раздяла –

щом имало е някой за целуване,

голямата любов си струва –

цялата.

Голямата любов – тъгата нощем,

тъга и дъжд, тъга и още нещо –

една окръжност, във която още

е твърде вероятно да се срещаме.

Два аспирина

Никоя. Никой. И нищо не знам.

Два аспирина шумят в чаша бяла.

Някъде някой със друг пак е сам.

Нежна целувка. И искреност вяла.

Никога. С някой. Все още така.

Гръм на шампанско преди аспирина.

Някога. С никого. Бързат крака.

Нечия обич отива на кино.

Нищо не знам в този паметен бяг.

Времето спи като къпано бебе.

Два аспирина, да, два, няма как –

за мене един,

един и за тебе.

Бавно

Отдавна вече нищо не боли.

Тъгата облаците изваляха.

Като в платно на Салвадор Дали

стрелките на часовниците спряха.

В безвремие, присъщо за очи,

които в нечии очи се взират,

от нежност вятърът сега мълчи,

и рокля като летен шал прозира.

Едва пълзи световният каданс,

край нас се сменят кадрите му плавно -

това е най – щастливият ми шанс

да те обичам –

бавно,

бавно,

бавно. 

Изчезваме

Не вярвай на легендите за мен.

Лъжата им е втората природа.

Започва санитарен полуден –

изчезваме безследно от народа.

Съгласен съм да стана стълб от сол

или по мен да хвърли някой камък –

интригите по мой адрес са бол,

а опитът да ни раздѐлят - жалък.

Изчезваме от всички тях така,

че като вдън горите тилилейски,

ще мога да те хвана за ръка

и то не само в смисъла библейски.

Любовта ни прави хора

Не отмилява само любовта.

Дори онази – още неживяна.

Да се отвори нечия врата

за теб, по – сладко нещо няма.

Животът е безкраен лабиринт,

винил за грамофон, изтъркан кавър.

Препускаме напред в задъхан спринт

и търсим своя нежен Минотавър.

Не можем без любов. И този бяг

е най – непрежалимата умора.

От обич бих простил на своя враг.

Защото любовта ни прави хора.

Трохи

„И да отвърнеш очи,

преди другите очи да изстинат”…

                                   Станка Пенчева

Трохите ще нахранят всички птици.

Ще скрие всяка рана пепелта.

Оглеждаме се в жадните зеници

на другия, познали любовта.

Когато дойде ред да си отидем,

в едни съвсем изстинали очи,

с теб – двамата – отново ще се видим –

от обич ли е, винаги личи.

Думи

Услаждат ни се думите, горчат,

крещят от тишина, остават неми.

В очите ни те винаги личат -

особено в очите ми зелени.

Отдавна се научих да мълча –

и без това крещенето им стига –

познал съм всеки техен смях, плача,

и ласката, и жалката интрига.

Превръщам се в изящен барелеф -

не виждам нищо, нищичко не чувам -

сред крясъци, кикотене и рев

изчезвам като смъртен.

И сънувам.

* * * * *

Забравила си шала си в колата ми.
По мен е ароматът на парфюма ти.
Налях си вино. Чак помръкна вятърът.
И той, горкият, иска да сме тримата.

Живот назаем

Любовите отидоха за скрап.

И без това са неосъществени.

Какво ти трябва друго? Вино, хляб

и нищо по - добро от лошо време.

Не ти остава друго. Без любов

не се живее лесно, всички знаем.

Вън времето е лошо по Райнов,

а по Ремарк - животът е назаем.

Наистина любов

Ще се намери винаги Пилат.

За трийсет сребърника – Юди много.

Живеем с теб в провинциален град.

Там палят свещи, без да вярват в Бога.

Ще се намери някоя жена,

с която съм прекарал два – три часа…

Ще ми вменява чувство за вина,

крещейки от отсрещната тераса.

Ще се намери мъж, делил със теб

едно легло и нищо, нищо друго…

Ще казва, че сърцето ти е лед,

понеже си на другиго съпруга.

А ние с теб, в библейски смисъл нов,

отдавна сме избягали от храма…

Защото е наистина любов

след трийсет сребърника да сме двама.

* * * * *

Какво е нужно? Мъж. Жена. И стих.

Целувки. И мълчание по тема.

Рисунка върху дъжд. Последен щрих.

Любов, която знае да превзема.

Още се обичаме

Не чукай на захлопната врата.

Не пий от чаша с изветряло вино.

Отива си внезапно любовта.

Fin.

Следващ филм в случайно друго кино.

Не препрочитай старите писма.

Не се вторачвай в избелели снимки.

След любовта жената е сама,

а самотата – дълга като бримка.

Така стоят нещата. С всеки ден

тъгата някак си ще отмалява…

Сега аз имам теб, ти имаш мен.

И още се обичаме.

Тогава? 

Двама

Не се споделя лесно любовта.

Тъгата също трудно се споделя.

Най – хубавото нещо на света?

Да бъдеш с друг в дъждовната неделя -

целувките си с него да делиш,

докато пролетта цъфти надменно,

в едно легло със него да заспиш

уверен, че обичаш до последно. 

Обичам те

Две думи само трябват в този свят студен.

Разбираш ли?

Две думи, издълбани върху пясък.

Две думи са достатъчни, за да си с мен.

Две думи, премълчани като нощен детски крясък.

Две думи са достатъчни за мен и теб.

Разбираш ли?

Без тях животът просто няма смисъл.

Обичам те.

Две думи. Повод за куплет.

Останалото в стиховете вече съм написал.

Живея

Животът е шамар. Целувка. Дъх.

Горчи. Но се услажда като вино.

Пропадане. Изкачване на връх.

Сълзлива драма. Весело казино.

Животът няма четири стени.

Ключалки и врати не съществуват.

Безспорно е – умираме сами.

Живот без обич пет пари не струва.

Безспорно е – стареем с всеки ден.

Но вътрешно сме все едни и същи.

Живея. Имам теб. Ти имаш мен.

До смърт ще те целувам и прегръщам.