Падаме
в капаните, които залагаме сами. Мълчим от болка. Крещим от съжаление. Себе си
обичаме повече. Затова умеем да се нараняваме. Любовта е изтезание, с което
бичуваме самоуверените си чувства. Чувства, хванати натясно между желанието да
ги споделяме с някого и потребността да останат в нас. Запокитени в тъмните
ъгли на собствените ни страхове. Изчезващи с времето. Падаме. Падаме с широко
разперените си криле на ангели, които са забравили да обичат. Прекършени криле,
през чиито ефирни пера слънцето прозира. Унасяме се в мълчаливата болка като
бебета, уморени от беззвучния плач на ината си. Всички сме егоисти. Така
съществуваме. Спим, докато продължаваме да падаме. Спим за всеки друг, за всяко
друго нещо. В едната ръка сме стиснали бич, а в другата перо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар