Авторът, авторът

               Истерията. 

              Лудостта, че няма причина. Следствието е незаконното дете на действия, които остават в тъмното. Тъмнината оправдава. Тогава си невидим. Невидимите нямат нужда да бъдат порицавани публично. 

       Публиката винаги има аргументи. Не винаги има аплодисменти. Там, където тя разпознава себе си, може да е непрогледно като в задник, но тя се чувства уютна и сигурна. Авторът е този, който винаги го отнася. 

            Истерията познава псувните добре. Лудостта се кикоти като беззъба проститутка, но също е добра в подробностите за майка ти. 

           Всеки има нужда от публика. Ръкопляскането се чува в тъмното. Когато авторът не псува.

* * * * *

Кафето предпочитаме горещо.

Не ни е страх от глупавите бръчки.

На глас се смеем – с теб го правим вещо –

прекрасни са любовните ни глъчки.

Залисани в смеха, горчиво – сладка

е любовта в кафените ни чаши.

Животът без любов е драма кратка.

От драмите и двамата се плашим.

Сега и като мъж така обичам

От малък се научих на любов.

Сега и като мъж така обичам.

Когато мъж за нежност е готов,

на себе си единствено прилича.

В едно побира воля, сили, дух,

сантименталност, вяра и утеха.

На пода спи. Или завит във пух.

Разголен безразсъдно. Или в дреха.

Мъжът, изучил всичките неща,

които и любимата вълнуват,

намира смисъл само в любовта

и колко дълго може да целува.

От малък съм готов да бъда с теб.

За другите изглежда малко странно.

Но с мъжката си нежност на поет

все тебе ще обичам. Непрестанно. 

Аз и ти

Аз и ти –

очакването, че всичко ще остане,

каквото е сега. Спокойно и леко.

Аз и ти –

уютът през зимата, голотата през лятото,

пролетната умора от любов. Есента за двама.

Аз и ти –

в подредените снимки на ненужни албуми, където

ще останем усмихнати завинаги. Обичам те.

Аз и ти –

образец за подражание, когато нашите деца

се влюбят и решат, че е завинаги.

Аз и ти –

очакването, лекотата, снимките, децата ни

и сезоните, в които предстои да остареем.

Заедно.

Сега ми е добре

 

Запазих красотата. Скрих гнева.

Заключих го дълбоко. На далече.

Каквото е било преди това,

сега го няма. Минало е вече.

Запазих спомените. Те са тук.

Понякога със тях заспивам нощем.

Какво като си някъде. И с друг.

На мене ще ми е любовно още.

Запазих те. Сега ми е добре.

По мъжки изтърпявам всяка мъка.

Това единствено ще разбере

друг мъж, еднакво преживял разлъка.

Любовната умора

Надменно гледат тъжните очи,

които любовта не са познали.

Завиждат. В погледите им личи.

Обичани и те ще са. Едва ли…

Не се сърди. Сами са на света.

Прости им злонамерените мисли.

Свенлива си остава любовта.

Не можеш като стих да я измислиш.

Бъди до мен. Завинаги до мен.

Не са ни нужни всички тези хора.

Обичам те. По-силно. Ден след ден.

Не мога без любовната умора…

Аргументът да съществувам

АРГУМЕНТЪТ ДА СЪЩЕСТВУВАМ

            Промъквам се между дъждовните капки, за да стигна до теб. Всяка капка вода е желанието да те имам. Всяко желание да те имам е аргумент да съществувам. Има ме заради теб.

            Когато стъпя в локва, образът ти се криви в концентричните кръгове на водата и аз се страхувам да не изчезнеш преди да съм те приближил достатъчно. Като малък хвърлях плоски камъни в езерото. Още от тогава имам този страх. Затова се старая да избягвам локвите.

            Лавирането под дъжда е трудно нещо. Сякаш танцувам. Отстрани напомня любовния танц на мъжкия, който ТРЯБВА да се хареса на точно определена женска. Ромонът замества ръкопляскането. Лавирам, все едно от това зависи животът ми. И той наистина зависи.

            Концентричните кръгове отслабват, стават все по-редки и лицето ти отново добива ясни черти. Виждам очите ти. Очакващи са.

            Спирам да се движа. Нека ме намокри. Когато стигна до теб, искам да те помета в копнежа да бъдем заедно като вода, отключила стихията в себе си.

            Идвам.