Резонна връзка

Редовно се обичаме. Така.

Разменяме си мисли. Думи също.

По мен е често твоята ръка.

Добре. Тя още нощем ме прегръща.

Понякога тъга е между нас.

Нормално. Тя е част от любовта ни.

Отдавна не изпадаме в екстаз.

Логично. Чувствата оставят рани.

Резонна връзка. Всичко е наред.

Това е. Да съм с теб е неизбежно.

Така ще бъде с теб и занапред.

Рутинно ще е. Обичайно нежно.

Ревнувай ме

Обичам, значи трябва да ревнувам.

Любовните съмнения са страх,

че докато очите ти целувам

и ти ще си зависима от тях.

Ревнувай ме и ти. Така е редно.

От обич дръж ми сметка занапред.

Желай ме, сякаш ти е за последно.

Разпитвай ме за всеки миг без теб.

Дори от ревност да се уморяваш,

на рамото ти щом се връщам сам,

не спирай името ми да повтаряш,

защото твоето аз само знам. 

Разминаване отблизо

            Тя спира за малко. Мъглата я обгръща в прозрачния си воал и за момента това й стига. Красотата й е невидима за мъжа, който също спира на метри от нея. Мъглата харесва и него. Двамата запалват по цигара. Не подозират нищо. Просто си почиват по средата на декември. Не е студено. Разкаляно е. Толкова подметки личат в калта, че и двамата не се чувстват сами. Пушат, без да са обладани от съмнения. Тишината се пропуква от клаксони на коли, които порят рехавите шевове на мъглата. Тротоарът е остров за уморените им крака. Цигареният дим се смесва с парата, която излиза от устата им. В такова време е трудно да казваш обичам те. В такова време е достатъчно да предполагаш нечие присъствие близо до теб. Тя докосва лицето си с ръка. За това не се изисква причина. Той поглежда часовника си. Не че бърза за някъде. Просто двама души извършват движения. Да харесваш някого понякога е достатъчно. Стига да можеш да видиш жестовете му.

            Цигарите са изпушени. Време е да продължат напред. Към възможността да се разминат отблизо.

Сами и голи

Престанахме да пращаме писма.

Забравихме дори писма да пишем.

Седим на топло. Плахи. У дома.

По другия копнежът е излишен.

Нахлуват само мисли за тела.

Представяме си филми. И сме в роли.

Навън е смог. Или пък е мъгла.

А ние сме сами. Сами и голи.

Така копнея за едно писмо.

Отдавна вече пощальони няма.

Ти мислиш ли за мен у вас? Дано.

А гола ли си? Или си с пижама… 

Навсякъде си ти

Препъвам се в дати. Бях толкова с теб, че в момента ми е невъзможно да вървя в права линия. Озъртам се за поредното препятствие, а пред очите ми отново си ти. Падам. Изтупвам панталона си и продължавам напред. С всяка крачка връщането назад е неизбежно. Навсякъде си ти. В ума ми. В очите ми. По кожата ми. Парфюмът ти омайва и ми е трудно да се съсредоточа. След малко отново ще залитна. Сигурен съм. Инстинктът ми търси парапет, за който да се хване. Всъщност, когато падам, по инерция търся ръката ти. Твоята ръка. Нежната. Бялата. Която ме е галила толкова време.

Затворени очи

Любов, за малко затвори очи.

Със тебе се разбираме без думи.

Дори когато двамата мълчим,

възторгът е застанал помежду ни.

Навън е студ. На топло остани.

Далече от намусените хора...

Любов, на рамото ми почини.

От обич носиш толкова умора...

Целувай ме, любов. Да би могла

завинаги така да ме целуваш...

Не ме тревожи зимната мъгла,

щом зная, че за мене съществуваш...

Не ставай от леглото

Не ставай от леглото. Остани.

Не спирай в мен така да се допираш.

Завеса. Мрак. Представа за стени.

От страст понякога почти умираш.

Задъхваш се от ласки посред нощ.

След ласките минаваш по-нататък.

Не ставай от леглото. Ставам лош,

когато с мен престоят ти е кратък.

Целувай още здравата ми гръд.

А после по врата, надолу също…

В леглото моят гръб за теб е път,

по който винаги при теб се връщам.

Не ставай от голямото легло.

Едва ли нещо друго заслужава,

или пък нещо друго би могло,

теб цяла като мен да притежава…