Отива ни да бъде тишина.
И музиката вече ни побърква.
Откакто ти си моята жена,
пред тебе откровен съм като в църква.
Отива ни и зрялата тъга.
Без нея любовта е невъзможна.
Мълчим. И се обичаме. Сега.
За другите изглежда някак сложно...
Отива ни и тихата печал,
защото не достига дъх и време
изцяло себе си да съм ти дал
и всичко твое в себе си да взема.
Отива ни накрая радостта,
че двамата, измислили си рая,
докато съществува любовта,
ще бъдем само двамата. До края.
Няма коментари:
Публикуване на коментар