Любовна умора

Убиват уморените коне.

И ние от любов сме уморени.

Дали ще ни екзекутират?

Не.

В умората ти пак прегръщаш.

Мене.

Не го мисли. Ще се смилят над нас.

Докосваме се нямо. Бавно.

Леко.

Разстрелът е поредният ни шанс

пак тебе да обичам.

Надалеко.

Конете ги убиват всеки път.

Над нас ще се смилят.

Нали сме хора…

Смъртта е само начинът отвъд

от нежност

да не чувстваме умора.

Докато полудявам, че те имам

На другите поети остави

пчелите и тревата да възпяват.

От толкова измислени треви

те с всяка дума бавно полудяват.

Такава си, каквато си. За мен

ти няма със какво да си сравнима.

Наслада хладна в слънчевия ден.

Утеха топла в идващата зима.

Такава си. По устните личи.

По допира. И всеки отпечатък

от теб навсякъде по мен личи.

Така е. И така ще е нататък.

Такава си, каквато само аз

чрез думите портретно те рисувам.

Метафорите? Те не са в анфас,

когато искам, галя и целувам.

Пчелите и тревата са си там.

Такава си. Със нищо несравнима.

Аз всички мои думи ще ти дам,

докато полудявам, че те имам. 

Трето око

Едва отварям третото око.

То няма мигли. Вежди също няма.

То не признава никакво АКО.

Признае ли го, няма да сме двама.

Луната? Нея други я четат.

Морето? Други с него се прегръщат.

Но третото око и този път

достатъчно е. 

Пак при теб ме връща.

Червилото е само пъстър щрих

по устните (понеже ме целуваш).

Отварям третото око.

 Ти. В стих.

Единствено за мене съществуваш.

Луните имат своите тъги.

Моретата са пълни с много тайни.

А ние с тебе имаме дъги.

Окото – третото – е всеотдайно.

Завихря ни в един банален танц.

Танцуваме банално. Като двама.

По устните ми бляска твоят гланц.

Банално е като любов.

Голяма.

Без теб

Без теб ми е жадно.

Без теб е студено.

Без теб ми е хладно.

(Тъга по зелено).

Без теб става мокро.

Без теб е горещо.

Без теб – тъжна рокля,

с която се срещам.

Без теб думи няма.

Без теб няма смисъл.

Без теб? Сякаш драма

за нас съм написал.

С теб трябва да бъда.

С теб трябва да дишам.

Това е присъда.

Обичам те.

(Пиша).

Описвам лицето.

Гърдите ти също.

При теб, общо взето,

аз все се завръщам –

без теб ми е пусто.

(Тъгата по юли).

Без твоите устни

аз никой съм.

Чу ли?

ТВОЙ, НЕГЛИЖЕ

Изгубих представа за време.
От жега жадувам любов.
Животът не е до колене.
Животът е навик. И лов.
Преследвам те, сякаш кошута
от мене се крие в нощта...
Със друг ли си?! О, бий му шута!
За майка му - много неща!
Да, жега е. Време за похот.
Да, жажда е. Време за грях.
Радичков е прав - СУМАТОХА!
Аз много жени преживях!
Но ти си онази, която
и в жегата искам докрай!
Събличай се. Лято е. Лято.
Почти заприлича на рай.
Аз другите с теб не ревнувам.
Довиждане, смели мъже!
И в жегата знам да целувам.
Обичам те!
Твой,
неглиже!

Госпожице, не Ви познавам

И аз съм никой. Дикинсън я няма.

Госпожице, коя сте? Вие, да.

Животът е измамен. Като в драма.

Съгласни ли сте с мене, господа?

Кога последно бяхте откровени

сред жабите с различни имена?

Наивни сте. От приказки вълшебни

сега сте тъжни. Тъжни времена.

Госпожице, не ви познавам. Нищо.

Светът сега е твърде непознат.

Взискателен е. Садистичен. Нищи.

Разнищва. Всички прави мармалад.

И аз съм никой. Като теб. Сами сме

в един отдавна глупав лабиринт.

Сестри по Чехов? Глупости. На „ти” сме

с целувките (за точност – Гюстав Климт).

Рисувано е. Пято и възпято.

Госпожице, коя сте? Вие, да.

Измамен е животът. Като лято.

Жестока жега. Жажда за вода.

По Дикинсън тъгата е в пчелите.

По Банев е в разголената гръд.

Госпожице, коя сте? Вече спите?

Поспете.

Аз с пчелите съм на път.

Дишай

Въздухът, който дишам.

Не заспивай.

Понякога имаме нужда един от друг.

Понякога е точно като сега –

дишам.

Понякога времето е спрял часовник

по средата на нищото,

колкото да кажа едно ОБИЧАМ ТЕ.

Дишам,

и не мога да спра да вярвам,

че всяка секунда с теб има смисъл.

Не заспивай.

Ако някак, по някаква причина,

аз си отида от теб,

дишай.

Както аз сега,

докато времето си почива

от любовта ми към теб.