четвъртък, 25 февруари 2010 г.

.....

Не ме събличай с поглед, късно е.
Без чувство голотата е порочна.
Не искам да се чувствам проститутка,
загледана случайно в тъмното...
Не искам да минавам върху стъпките,
които следваш наобратно...
Не ме събличай с поглед. Съмва.
И тъмното изчезва безвъзвратно.

.....

Очите отразяват суета –
последната наслада следлюбовна...
Представи си – могат ли да се берат цветя
от поляни незапомнени?
Или си представи – разхвърляно легло,
в което се търкалят само сънища,
оставени от мисли и тела –
самотни сънища, без бъдеще...

.....

Кажи ми,
как проучваш любовта
без стари алхимични заклинания?
Нима когато ни споходи тя,
е нужно да намерим оправдания
за чувствата, които ни превръщат в хора?

За теб не знам,
За мене любовта е свят голям,
побрал в едно и радостта, и на радостта умората...

сряда, 24 февруари 2010 г.

.....

Моята тайна е толкова семпла!
Попитай цветята.
Те ще ти кажат.
Те са така отзивчиви...
Вечер, когато пристъпвам на пръсти,
почти не докосвам тревата.
Това се нарича любов.
Ето, попитай ги! Още са живи
моите верни цветя...

.....

Душата се превива на кълбо -
Дъждът /за да го има/ на Вятъра се кланя;
Цветя потъпквам -
босите крака
с полепнала по тях роса се втурват в Огъня;
Остава ненаписан стих -
мълчание за нещо предстоящо -
един недообмислен щрих,
от който се започват устните,
а всъщност се рисува Разум.

.....

Наизустявам тялото ти - цялото -
детайлите така ме завладяват -
Рецитирам ли го, ще прескоча
като грамофонна плоча
не от притеснение -
от Вдъхновение!

На К. /Защото думите, които изрече, ме накараха да си спомня за пепелниците /а те могат да пазят тайни//

В онзи смешен бардак ти ми каза...
Да, в онзи тъжен и смешен бардак
любовта зашлеви самотата ми.

Припомних ревността - веднага;
Тревогите - веднага - преговорих
/защото съм прилежен егоист/...

А после - ти и аз.
Едно бистро.
Кафе.
И бира.
Как думите ми напосоки се лутаха към теб...

И още не разбирам
това нелепо тържество на болката,
че помня да обичам!