На мене ми отива да крещя

В една самодостатъчна тъга

отнасят се големите поети.

Не мен не ми се слиза на брега.

Подреждам лесно любовта в куплети.

Големите поети знаят как

да бъдат сериозни и вглъбени.

На мен ми стига, че се рея пак

в море от нежност.

И че ти си с мене.

Аз мога да напиша сто неща

и в сто тъги, вглъбен, да съществувам…

Отива ми от радост да крещя.

Да те обичам.

И да те целувам.

Надалеко

Кому е нужно да сме сериозни?

Да пием още. Няма да платим!

Омръзнаха ми глупавите пози

и завистта под тежкия им грим.

Да бягаме. Да идем надалеко.

Ще стигне виното за цял живот.

Повярвай ми, след още две – три преки,

ще умножим целувките по сто.

Далече от ужасната им скука.

Далеч от невъзможните сплетни.

Не ни отива сериозност тука.

Отиват ни усмивки, ругатни,

прегръдки, вдъхновения, скандали,

дъжд, вятър, слънце и просторът син…

Дали ще ни простят това?

Едва ли.

Но Господ все ще им прости.

Амин.

Моя първа любов

Моя първа любов, още дълго мога да чакам.

Все те търся - на изток, на запад, на север и юг…

Моя първа любов, минаха толкова влакове,

а нито един не успя да те завърне до тук.

Моя първа любов, как си, с кого и къде си?

В колко мръсни таксита се взирам, когато вали…

Моя първа любов, откакто сменихме адресите,

ти си истински много щастлива.

Така е, нали?

Моя първа любов, аз не бързам. Не бързам.

Ходя по релси и с есенни птици към теб все летя…

Моя първа любов, някак, след нашето свързване,

всяко такси прави по-търпимо място света.

Не мога да цитирам тишина

Не мога да цитирам тишина.

Копнея ли, оставам нямо буден.

Клише: обичаш ли една жена,

в стомаха, казват, пърхат пеперуди.

Цитатите са други имена

на чувствата, които припознавам.

Не мога да цитирам тишина.

От нежност мен ме няма.

Съжалявам.

Изчезвам като в приказна страна –

мъжете там от страст се вдетиняват.

Цитирам ли за малко тишина,

и пеперудите ще съжаляват.

Не смея да цитирам тишина.

Не мога. Тя е тъй взривоопасна.

Шаблонно влюбен съм. До рутина.

Клише:

Това е толкова прекрасно!

Любовта е голяма

Любовта е голяма.

Животът е кратък за нея.

Ако тебе те няма,

да остана жив не смея.

Отиди на небето.

Там любовта продължава.

Ти си всичко, което

Своята смърт заслужава.

Отиди и ме чакай.

Ще започнем отначало.

Светлината и мрака –

аз и ти.

Тоест, Цялото.

Животът е виенско колело

Животът е виенско колело.

Затворен кръг. Изгубена окръжност.

Това, което вече е било,

повтаря се, ала под друга външност.

Душите ни – бонбони в станиол –

топят се, вкусени от устни чужди.

Превръщаме се после в стълб от сол

(от камък кой нормален има нужда?).

Обичаме. Въртим се до несвяст.

Превземаме. Разделяме. Владеем.

Тук идваме, заченати от страст.

Въртим се в страховете си. Стареем.

Животът е виенско колело.

Животът е такъв, какъвто трябва.

Въртим се. Във вечерно облекло,

запасали в коланите си брадва.

Днес винаги е време за разстрел

Днес винаги е време за разстрел.

Причините? Не питай. Хора разни.

Ако приживе връхче си превзел,

пълнителя в теб всеки би изпразнил.

Отиде си така смиреността,

че вече стана твърде невъзможно

човек да припознава любовта

поне в едно от цялата й сложност.

Днес винаги е време за разстрел.

Не свършват завистливите куршуми.

Да ни застрелят, дяволът го взел!

Това са само халосни куршуми –

думи.