Мъгла

Приемам октомврийската мъгла.

(Дърветата все пак не си отиват).

От днес във всички стоплени легла

по двойки влюбените ще заспиват.

Ще има и самотни посред нощ.

(Животът има своите контрасти).

Мъглата през октомври – навик лош

за хората с несподелени страсти.

Животът като пумпал се върти.

(Ще бъде лято някога. Така е.).

Мъглата през октомври – аз и ти -

целувки в часовете на безкрая.

Тепърва има много да вали.

(Без дъжд прозорците тъга не знаят).

Мъглата и леглото ще делим -

и виното - сред малката ни стая.

Приемам октомврийската мъгла.

(Самотни хора винаги ще има).

Без моите ръце, аз знам, не би могла.

Октомври.

А тепърва идва зима.

Наздраве келнер

 Не тръгвай, келнер. Даже поседни.

Седни и гледай колко я обичам.

Бутилка вино после донеси.

Вземи си чаша.

Ти си симпатичен.

Наздраве! Нищо, че е само пет.

Разменяме усмивки и прегръдки.

Не тръгвай, келнер. Аз съм ти късмет.

Учи се на любов със всяка глътка.

А после още вино донеси.

Червено като кръв, от страст горчиво.

Виж, келнер, гледай, нейните коси

на дланите ми толкова отиват.

Докато галят, тя мълчи. Мълчи.

Мълчанието нежност подражава.

Наздраве, келнер.

Пий и се учи.

Пък с другото какво ще да става…

Още те обичам

Сплетните няма да ни разделят.
Раздялата е избор на сърцето.
Когато ни говорят, всеки път
целувам дланите ти. И лицето.

Възможно е да бъдеш с някой друг.
Възможно е и аз да срещна друга.
Сега ще се обичаме, напук 
отчаяни съпрузи и съпруги.

Тревата ще расте като дете.
И вятърът след нас ще съществува.
Докато те обичам, всички те
ще мразят, ще завиждат, ще ревнуват.

Но точно в този късен час, сега,
ще правим с теб любов – като на кино.
Те в злобата си, в малката тъга,
ще плюят слънчоглед и ще ни снимат.

Сплетните са последният им шанс,
докато бавно дрехите събличам,
да се почувстват живи. 
Реверанс.
Започвам. 
Гледат.
Още те обичам.

Любовна умора

Убиват уморените коне.

И ние от любов сме уморени.

Дали ще ни екзекутират?

Не.

В умората ти пак прегръщаш.

Мене.

Не го мисли. Ще се смилят над нас.

Докосваме се нямо. Бавно.

Леко.

Разстрелът е поредният ни шанс

пак тебе да обичам.

Надалеко.

Конете ги убиват всеки път.

Над нас ще се смилят.

Нали сме хора…

Смъртта е само начинът отвъд

от нежност

да не чувстваме умора.

Докато полудявам, че те имам

На другите поети остави

пчелите и тревата да възпяват.

От толкова измислени треви

те с всяка дума бавно полудяват.

Такава си, каквато си. За мен

ти няма със какво да си сравнима.

Наслада хладна в слънчевия ден.

Утеха топла в идващата зима.

Такава си. По устните личи.

По допира. И всеки отпечатък

от теб навсякъде по мен личи.

Така е. И така ще е нататък.

Такава си, каквато само аз

чрез думите портретно те рисувам.

Метафорите? Те не са в анфас,

когато искам, галя и целувам.

Пчелите и тревата са си там.

Такава си. Със нищо несравнима.

Аз всички мои думи ще ти дам,

докато полудявам, че те имам. 

Трето око

Едва отварям третото око.

То няма мигли. Вежди също няма.

То не признава никакво АКО.

Признае ли го, няма да сме двама.

Луната? Нея други я четат.

Морето? Други с него се прегръщат.

Но третото око и този път

достатъчно е. 

Пак при теб ме връща.

Червилото е само пъстър щрих

по устните (понеже ме целуваш).

Отварям третото око.

 Ти. В стих.

Единствено за мене съществуваш.

Луните имат своите тъги.

Моретата са пълни с много тайни.

А ние с тебе имаме дъги.

Окото – третото – е всеотдайно.

Завихря ни в един банален танц.

Танцуваме банално. Като двама.

По устните ми бляска твоят гланц.

Банално е като любов.

Голяма.

Без теб

Без теб ми е жадно.

Без теб е студено.

Без теб ми е хладно.

(Тъга по зелено).

Без теб става мокро.

Без теб е горещо.

Без теб – тъжна рокля,

с която се срещам.

Без теб думи няма.

Без теб няма смисъл.

Без теб? Сякаш драма

за нас съм написал.

С теб трябва да бъда.

С теб трябва да дишам.

Това е присъда.

Обичам те.

(Пиша).

Описвам лицето.

Гърдите ти също.

При теб, общо взето,

аз все се завръщам –

без теб ми е пусто.

(Тъгата по юли).

Без твоите устни

аз никой съм.

Чу ли?