Не мога да цитирам тишина

Не мога да цитирам тишина.

Копнея ли, оставам нямо буден.

Клише: обичаш ли една жена,

в стомаха, казват, пърхат пеперуди.

Цитатите са други имена

на чувствата, които припознавам.

Не мога да цитирам тишина.

От нежност мен ме няма.

Съжалявам.

Изчезвам като в приказна страна –

мъжете там от страст се вдетиняват.

Цитирам ли за малко тишина,

и пеперудите ще съжаляват.

Не смея да цитирам тишина.

Не мога. Тя е тъй взривоопасна.

Шаблонно влюбен съм. До рутина.

Клише:

Това е толкова прекрасно!

Любовта е голяма

Любовта е голяма.

Животът е кратък за нея.

Ако тебе те няма,

да остана жив не смея.

Отиди на небето.

Там любовта продължава.

Ти си всичко, което

Своята смърт заслужава.

Отиди и ме чакай.

Ще започнем отначало.

Светлината и мрака –

аз и ти.

Тоест, Цялото.

Животът е виенско колело

Животът е виенско колело.

Затворен кръг. Изгубена окръжност.

Това, което вече е било,

повтаря се, ала под друга външност.

Душите ни – бонбони в станиол –

топят се, вкусени от устни чужди.

Превръщаме се после в стълб от сол

(от камък кой нормален има нужда?).

Обичаме. Въртим се до несвяст.

Превземаме. Разделяме. Владеем.

Тук идваме, заченати от страст.

Въртим се в страховете си. Стареем.

Животът е виенско колело.

Животът е такъв, какъвто трябва.

Въртим се. Във вечерно облекло,

запасали в коланите си брадва.

Днес винаги е време за разстрел

Днес винаги е време за разстрел.

Причините? Не питай. Хора разни.

Ако приживе връхче си превзел,

пълнителя в теб всеки би изпразнил.

Отиде си така смиреността,

че вече стана твърде невъзможно

човек да припознава любовта

поне в едно от цялата й сложност.

Днес винаги е време за разстрел.

Не свършват завистливите куршуми.

Да ни застрелят, дяволът го взел!

Това са само халосни куршуми –

думи.

Мъгла

Приемам октомврийската мъгла.

(Дърветата все пак не си отиват).

От днес във всички стоплени легла

по двойки влюбените ще заспиват.

Ще има и самотни посред нощ.

(Животът има своите контрасти).

Мъглата през октомври – навик лош

за хората с несподелени страсти.

Животът като пумпал се върти.

(Ще бъде лято някога. Така е.).

Мъглата през октомври – аз и ти -

целувки в часовете на безкрая.

Тепърва има много да вали.

(Без дъжд прозорците тъга не знаят).

Мъглата и леглото ще делим -

и виното - сред малката ни стая.

Приемам октомврийската мъгла.

(Самотни хора винаги ще има).

Без моите ръце, аз знам, не би могла.

Октомври.

А тепърва идва зима.

Наздраве келнер

 Не тръгвай, келнер. Даже поседни.

Седни и гледай колко я обичам.

Бутилка вино после донеси.

Вземи си чаша.

Ти си симпатичен.

Наздраве! Нищо, че е само пет.

Разменяме усмивки и прегръдки.

Не тръгвай, келнер. Аз съм ти късмет.

Учи се на любов със всяка глътка.

А после още вино донеси.

Червено като кръв, от страст горчиво.

Виж, келнер, гледай, нейните коси

на дланите ми толкова отиват.

Докато галят, тя мълчи. Мълчи.

Мълчанието нежност подражава.

Наздраве, келнер.

Пий и се учи.

Пък с другото какво ще да става…

Още те обичам

Сплетните няма да ни разделят.
Раздялата е избор на сърцето.
Когато ни говорят, всеки път
целувам дланите ти. И лицето.

Възможно е да бъдеш с някой друг.
Възможно е и аз да срещна друга.
Сега ще се обичаме, напук 
отчаяни съпрузи и съпруги.

Тревата ще расте като дете.
И вятърът след нас ще съществува.
Докато те обичам, всички те
ще мразят, ще завиждат, ще ревнуват.

Но точно в този късен час, сега,
ще правим с теб любов – като на кино.
Те в злобата си, в малката тъга,
ще плюят слънчоглед и ще ни снимат.

Сплетните са последният им шанс,
докато бавно дрехите събличам,
да се почувстват живи. 
Реверанс.
Започвам. 
Гледат.
Още те обичам.