Денят
свършва като почти изпушена цигара. Сумракът е на границата на светлината и
тъмнината. Момент, в който е по – добре да мълчиш, но в който желанието да
назовеш чувство надделява.
-
Обичам те!
Тишината
след тези две думи е толкова гръмка, че запушваш ушите си. Дори затваряш очи.
Децибелите на съмнението, че това е истина, сякаш те вдигат във въздуха. Дори
докосваш ангели, които могат единствено да се усмихват.
-
И аз те обичам!
Взрив.
Време – пространството те поглъща жадно като последно всмукване на дим от
цигарата, която свършва. С деня си отива всяко „Обичам те”, защото сумракът не
търпи подозрения. Фасът в пепелника винаги изглежда самотно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар