Нека сме сами

Не. Няма връщане. Защо са ни?

Тъй евтини са в пошлия си блясък…

Не се обръщай. Нека сме сами.

Не са ни нужни замъци от пясък.

Далеч от тях ще ни е по-добре.

Ще се обичаме невинно. Можем.

В живота нещо трябва да умре,

преди начало ново да се сложи.

Ще бъдем двама. Нищо че ръми.

Хвани ръката ми. Не се обръщай.

Прекрасно ще е с теб да сме сами.

Прегръщай ме.

Прегръщай ме.

Прегръщай.

Левитация

Ти си котка. Затворила очи, гръбнакът ти нежно се врязва в мекия матрак. Матраците имат нужда от нежност. Тялото ти е изпънато като струна. Струва ми се, че мъркаш. Гледам те. Полудявам. Не искам да спирам. После преминава във взиране. Втренчване. Клепачите ти потрепват като крилца на муха. Пърхат. Какво сравнение за една котка. Стъпвам на пръсти, без да спирам да се взирам в теб. Почти левитирам. Левитацията е присъща на обезумелите от любов.

Ти си котка. Най – вероятно имаш девет живота. Но аз съм просто мъж, който има само този живот на разположение. И нямам никакво време. Затова бързам да те обичам. Втренчено.

За трети тук изобщо място няма (На Е. и М.)

За трети тук изобщо място няма.

Не е от ревност. Факт е. Просто факт.

Светът ни е наистина за двама.

За двама е любовният ни акт.

Аз. Ти. И умълчаната ни стая.

Останалото няма място тук.

Не подлежи на коментар. Аз зная.

Не може в тази стая да сме с друг.

Не е от ревност. Нищо не зависи

от мен и теб. Животът е такъв.

За мен във тази стая само ти си.

Заключих се във нея с тебе пръв.

Сгушена във мене

Със сигурност днес няма да вали.

Със сигурност аз пак ще те обичам.

И ти ще ме обичаш днес. Нали?

Когато не вали, не съм различен.

Със сигурност насред проливен дъжд

по-силно теб във себе си притискам.

В останалото време пак съм мъж,

безумно влюбен мъж. Пак тебе искам.

Със сигурност. Ала не знам дали,

потънала в очите ми зелени,

не искаш силен дъжд да завали,

за да останеш сгушена във мене.

Зависими

Целувам хладните ти рамене.

Все още да целувам се срамувам.

Не ме е срам от чувствата ми. Не.

Как мога от любов да се преструвам.

И ти все още имаш онзи свян -

възбуждащ и така неподражаем…

И твоят свян и моят мъжки срам,

зависими един от друг са, знаем. 

Преди да стане време за чадър

Прииска ми се друго. Не посмях.

За малко ми се щеше. За минута.

Понякога и любовта от страх

остава за молитвите нечута.

А исках само малко по-добър

в обичането си към теб да стана.

Преди да стане време за чадър.

За малко. Щяхме пак да сме си двама.

Представих си, че нежността у мен

възторжено ще гръмне като песен.

Септември си отива и след ден

наистина ще бъде вече есен.

Е, нищо. Аз и ти, и есента

достатъчни сме. Другото мечта е.

Излишно е да плашим любовта.

От рутината и от възрастта е.

Déjà vu

 Вече видяно.

Вече направено.

Неизживяно.

И неподправено.

Вече били сме.

Още обичаме.

Нежно на „ти” сме.

Как си приличаме!

Още е рано.

В нежност изгубени,

още сме двама.

Стари и влюбени.