Седни, любов

Здравей, любов! Едва те разпознах

сред късни есенни цветя и хора…

Изчезна бързо мъжкият ми страх,

че няма с тебе скоро да говоря.

Седни, любов! И всичко ми кажи.

Аз мога цяла вечност да те слушам.

Възглавница на кръста си сложи,

удобно настани се. Аз ще пуша,

докато осъзная че си с мен,

замаян от красивите ти думи…

А щом се свърши есенният ден,

целувки ще останат помежду ни…

От не любов дошло ми е до гуша

Модерна стана тази не любов…

Безплътна. Безметежна си. Бездушна.

Готов съм за любов. Така готов...

Но ти оставаш само равнодушна...

Говоря. Ти не чуваш. Не следиш

ръцете ми от нежност уморени.

Присъстваш просто. Просто си седиш

и гледаш нещо, но встрани от мене.

Недей така. Недей така. Недей.

За малко погледни ме и ме слушай.

Поне веднъж за нещо се засмей...

От не любов дошло ми е до гуша...

С тревата говоря

С тревата говоря…

С калинките също…

Говорим. Не спорим.

Дори ги прегръщам.

Но ти не разбираш

езика ни всъщност…

Партньори подбираш

само по външност…

После ще мога

с тебе да споря.

Тихо, за Бога!

С тревата говоря…

Шепот

Шепот на устни

в есенен мрак.

Как да те пусна?

Как, кажи, как?

Тихо обичаш

всичко във мен.

С мен си приличаш

вече съвсем.

С думи ме галиш,

милваш с лице,

лесно ме палиш

с нежни ръце.

Аз те обичам.

В късния час,

мое момиче,

шепна и аз.

На IF

Жената има право да очаква.

От много нежност няма да боли.

Мъжът до своята жена прикляква

и моли за любов, щом вън вали.

Щом вън се бие вятърът с водата

и страшна е в представите нощта,

във стаята мъжът е при жената,

понеже е при нея любовта.

Целува го. Той също я целува.

Прозорците разплакани крещят

и с бурята в нощта така ревнуват,

че двамата не могат да заспят.

На IF

Жената има право да очаква.

От много нежност няма да боли.

Мъжът до своята жена прикляква

И моли за любов, щом вън вали.

Щом вън се бие вятърът с водата

И страшна е в представите нощта,

Във стаята мъжът е при жената,

Понеже е при нея любовта.

Целува го. Той също я целува.

Прозорците разплакани крещят

и с бурята в нощта така ревнуват,

че двамата не могат да заспят.

Не мигай за малко

            Искам да ме откриваш в отблясъците, които се отразяват в стъклата на трамвая. Отблясъци от цветовете на града, от мислите на хора, които иначе изглеждат неми. Аз присъствам навсякъде в светлината.

            Отвори очите си. Спри за малко да премигаш. Възможно е лицето ми да се появи точно в мига, в който очите ти парят и не можеш да контролираш миглите си.

            Трамваят няма да спре скоро. Последната му спирка е на половин час път от тук, така че имаш време. Очакването разтяга времето. Половин час е равен на години и обратното, зависи от ъгъла, под който светлината се пречупва. Дишай учестено, защото палитрата на градските цветове и звучи ще ме представи всеки момент. Предстои да ме разпознаеш. Предстои да стана твой.

            Ако ти стане досадно да чакаш, като се взираш в стъклата на шумния трамвай, извади огледалцето от чантата си. Възможно е, докато си слагаш червило, да ме мернеш за секунда в него. Такава секунда е равна на вечност. Понеже смятам да остана завинаги с теб.

            Просто остани навън. Не мигай за мъничко. Всеки момент ще стана част от живота ти.

            Всеки един момент...