На себе си говорех цяла нощ
и пръст размахвах в тъмното ядосан,
сънувах всичко цветно за разкош –
събития, съмнения, въпроси.
Събудих се без отговори пак,
а нямам между книгите съновник –
щастливец ли съм или съм глупак,
щом липсват обяснения тълковни?
Когато някой си отива,
когато няма да го има,
когато сутринта е сива,
когато наближава зима,
когато вятърът бушува,
когато думите привършат,
когато мислите не струват,
когато замирише мърша,
когато всичко е далече,
когато стане непонятно,
когато няма да е вечно,
когато няма път обратно,
къде ще мога да поплача
или за миг да се посмея,
поел най-тежката задача -
за кратко тук да поживея...
Най-трудно се обича наизуст,
по малко навиците ни убиват;
с годините не вярваме в Исус,
изстиват страстите във нас, изстиват.
Променят се лицата ни така,
че себе си не можем да познаем;
държим се мълчаливо за ръка,
като че ли се имаме назаем.
Вглъбени вече в малките неща,
големите неща преодолели,
деца безсънни двама сме в нощта,
деца необратимо остарели...
Да пием тази вечер по едно,
поне за малко с теб да се отпуснем,
без никакви „ако”, „защо” и „но”
да се целунем – не със мисли, с устни...
Ръцете ти – пера на силна птица,
Косата ти – тревата на поле;
Очите ти – на ангела зеници,
Лицето ти – усмивка на лале;
Снагата ти – пътека към небето,
Душата – цветовете на дъга;
Сърцето ти – възторгът на детето,
Възторгът ти – на радост след тъга.
Обичам те, прекрасна мила моя!
От толкова любов аз станах „ти”,
и бъда ли за тебе недостоен,
и ти, и Господ с теб да ми прости!
В листата на усмихнатото цвете
пчела легло за себе си постла,
а цветето дори не се усети,
че любовта при него е дошла...
Заварваха ги нощите потайни
и дните търколиха се след тях...
Един за друг останаха си тайна –
пчела и цвете – то възторг, тя – смях...
Когато в миг, във който бе готова
пчелата да забърка своя мед,
тя литна жадно към посока нова,
а цветето остана с облик блед,
внезапно любовта си осъзнаха
след минали възторг и слънчев смях...
Листата мълчаливо се прибраха.
Пчелата бе забравила за тях.
Моята истина не е твоята. Сутринта излязохме заедно, но тръгнахме в различни посоки. Аз видях ноемврийското слънце и се заиграх с отраженията на лъчите му по витрините. Ти забеляза ли го?
Винаги, когато високите ти токове зачаткат зад гърба ми в обратна посока, мога да наблюдавам на спокойствие малките неща около мен. За момент си поставям цел, която започвам да преследвам. С теб целите са невъзможни. Само съществувам – вдишване, издишване, вдишване, издишване... Понякога Слънцето може да бъде ценено. В останалите мигове то е причина за неосъзната гравитация. Луната също я има. Виждала ли си я? Кога за последно? Осъзнаваш ли нуждата от приливите и отливите за нашето вдишване – издишване, които се дължат на това, че нея я има?
Моята истина не е твоята. Не и днес. Не и докато е светло. Въпреки, че е Ноември...
И тази нощ те оставих жива. Наблюдавах тялото ти. Неговите контури се променят без видима причина. Ставаш все по-голяма и аз се смущавам, че може да полетиш като въздушен балон от реклама на Milka. Ако това стане, ще се чувствам унизително. Въпреки това, погалих косата ти – все още толкова мека и гъста. Помирисах я и малко се успокоих, защото миризмата на парфюма ти сякаш оставя нещата да се случват по познатия начин. Рутината да се обича дава сигурност. А аз трябва да съм сигурен, че някъде дълбоко в себе си още желая да те обичам. Затова и тази нощ те оставих жива.
Когато отвориш сънените си очи, няма да ме подозираш. Ръката ти ще ме придърпа в измачканите чаршафи и аз ще се оставя на горчивата ти целувка, макар само минути преди това да съм изпитвал желание да ти сторя нещо непростимо. Ще се опъна до тялото ти като струна. Може и да кажа нещо. Може да остана мълчалив и съсредоточен в намерението си. Но така или иначе няма да те убивам сега. До довечера със сигурност оставаш жива...
