Съзряването

Ръцете, с които галеше Маргьорит, сега лежаха заровени в двора на къщата. Мартенското слънце бързо топеше снега. Представяше си разложението на плътта в подгизналата пръст. Червеите, които преди го изпълваха с отвращение, сега му се струваха съществени. Осъзнаваше, че в разложението тяхната роля бе твърде важна. Природата вече не му изглеждаше чужда, приемаше я с цялата и подреденост, с всичките й закономерности. Разбираше, че красивото е част от грозното, както мръсният корен под земята - от съвършения цвят над нея. Странно как болката можеше да накара човек да отвори очите си за неща, които никога преди това не е забелязвал, въпреки тяхната очевидност!
Усещаше липсата на ръцете си само в редките случаи, когато сърбежите ставаха непоносими. Тези мигове му навяваха носталгия, но тогава бързо си представяше, че с еднаква страст ръцете можеха да галят и да убиват. Важното беше, че духът му не се нуждаеше от инвалидна количка.
След малко Маргьорит щеше да влезе в стаята и с помощта на лъжицата да започнат познатия ритуал на храненето. Тогава той щеше да я погали по косата и да й бъде благодарен за усмивката, която тя неизменно му подаряваше...

*****

Времето спря.
Вечността ме потиска.
За последно римувам Смъртта върху лист -
да го прочетеш след смъртта ми,
ако ти се прииска.

Оса

Осата изпитва слуха ми,
злорадо побърква инстинкта ми.
Цели се тайно.
Цели се точно.
Прави се на безразлична. Нарочно.
Кацва върху мисълта ми.
Съсредоточавам вниманието си -
цялото -
в нея.
Може да жилне парченце от мене, НО!
Всъщност хищното й жужене ми е все едно.

*****

Последното докосване, когато птица
се разделя със копнежа си по залеза
и стъпки - боси - се препъват
в омагьосания пясък;

Последното докосване,
когато сме разпънати върху надеждата,
че някога,
в един свободен промеждутък,
отново ще се гледаме в очите.

Прераждане /На Павлина Матеева/

Гладът на гълъб.
Парчето хляб. Хипнозата му - проумявам я.
Присвивам пръсти,
слънцето боде очите ми
и тихичко пред него се смалявам.

И вдигам първото листо,
уплашено да оцелее...

Танцувам. Ехото на тъжна песен
завърта ме в един невидим кръг.

Ръцете ми - крила.
Очите - точици.
Дори не ме боли да се прераждам!

В отговор

Защото някак неестествено
агонизират пред смъртта си птиците,
в живота сме получовеци:
полумечтите ни запращат
в едно измислено безвремие,
където скитат полумесечно
разпътните ни суеверия;

където като пеперуди нощни
все търсим тайничко късмета си,
полууверени, че още,
в необуздани полуистини,
ще се намери някак път за връщане -
от Половинчатото
към Цялото.

*****

И в ехото на древната поезия,
и в днешното подреждане на думите,
присъства Бог - като протеза
душите на естетите да кърпи.

След толкова молитви в стихове
на просяк заприлича Господ.