Неуместни чадъри

            Снегът заваля изведнъж. Неговата категоричност е пленителна. Сега всичко ще изглежда чисто. Под огромните палта и якета хората вероятно са спретнати. Виждам избръснати мъже. Виждам жени, които носят чадъри. Чадърите по време на сняг са неуместни. Топли гевреци в книжен чувал. Рев на дете, което иска да си направи снежен човек, а още не е наваляло достатъчно. Мирис на печени кестени и грозни от мръсотия коли, подкарани нервно нанякъде. Снежинките още са прекалено малки. Живеят секунда, преди да се разтопят по предните стъкла на автомобилите. Но докато упражнява свободното си падане, всяка снежинка е прелестна и пълна с любов. Любов, на която не отиват чадъри по време на първия сняг...

Ще мирише на любов

Изхвърлих и последната ти рокля.

И копче не оставих за разкош.

След малко ще ми мине. Ще се стопля.

В момента ми отива да съм лош.

Ще пия чай. Леглото ще оправя.

А после ще погледам новини.

Без теб ще мога с всичко да се справя.

Какво побират четири стени?!

Навън ще бъде трудно. Ще се взирам

в усмихнати и влюбени мъже.

Лицето ти в ума си ще презирам.

Ще стъпвам, сякаш ходя по въже.

Но с времето гневът ще отминава.

Сега е зима. Нищо. Днес съм нов.

Животът и без тебе продължава.

Напролет ще мирише на любов...

Тогава остани

Любов ли е, тогава остани.

Уверен съм, че много ме обичаш.

До теб ще съм. Ще гледам отстрани

как с времето на мен ще заприличаш.

Ще чувам всеки стон и всеки звук.

Лицето ти ще наблюдавам вечер.

С надеждата, че вечно ще си тук,

понякога ще гледам отдалече.

Когато те целувам, ще горчи.

Когато те прегръщам, ще е сладко.

Че много те обичам, ще личи

дори да е любов за време кратко.

Докато имаш нужда да си с мен

и името ми всяка нощ изричаш,

ще премалявам от любов съвсем,

щом толкова по чувства ми приличаш...

Жена зад ъгъла

Излива се тъгата на дъжда.

По улицата бързат мокри хора.

Жената е зад ъгъла. Мъжът

с жената трябва нещо да говори.

Не знае точно думите, но той

отдавна иска нещо да й каже...

Остава му последният завой,

след миг пред него тя ще се покаже.

Какво ли ще си кажат в този дъжд

за хората измокрени е тайна...

Жена зад ъгъла очаква мъж.

Към него любовта й е безкрайна.

Животът ти прилича на бардак

Животът ти прилича на бардак.

На себе си отдавна не приличаш.

А аз съм най-големият глупак,

щом искам само мене да обичаш.

Така да ти отива похотта!

Отива ти по мъжки да ме псуваш!

Но то е пак заради любовта

и начина, по който ме целуваш.

Не се променяй. Искам все така

нецензурно до сутрин да ме искаш…

Достатъчно е твоята ръка

от обич моята ръка да стиска…

Отиваш си

Два куфара. Палто. Обувки. Шал.

Ти тръгваш, обичайно подредена.

Отиваш си без гняв и без скандал

от чувства и надежди уморена.

Очакваме последното такси.

Един пред друг сега сме за последно.

Не си виновна. Знаеш, че не си.

Преди да тръгнеш, нека да поседнем.

Пригладена коса. Очи без грим.

Почти безцветно лъскаво червило...

По руски обичай със теб седим.

След малко ще си тръгнеш, но е мило.

Два куфара, събрали любовта

или това, което е след нея...

Отиваш си. Остава нежността.

А тя ми стига. С нея ще живея. 

Под бялата ти риза

Познавам те. Под бялата ти риза

така добре познавам този път.

Ръката ми по тялото ти слиза,

обсебена от голата ти плът.

Така добре познавам всяка гънка.

Възбудата ти. Плахия ти пулс.

И осъзнавам границата тънка

до лудостта. Да, знам я наизуст.

Споделянето на телата също зная…

Когато двама сме един във друг,

за бялата ти риза не мечтая –

тя винаги присъства, щом си тук.

Захвърлена, прозираща на стола,

тя също знае колко сме добре,

когато си в прегръдките ми гола,

преди гърдите ти да прибере...