Next

Тя си отива. Завинаги. Празно.
Тъжен си може би, може би не.
Често усилието е напразно,
често изглеждаш като наранен...

После тъгата изчезва. Така е.
Животът ни мери с двоен аршин ...
Друга любов ще те приласкае –
може и тя да е знак съкрушим.

Така че сега, когато ти маха
за сбогом от прага на тази врата,
мисли за това, че вече си чакан
от някой, сънувал теб през нощта.

Така ми се струва

Поне така ми се струва...
Поне така ми изглежда...
Когато не се преструвам,
дори не ми се поглежда...

Дори не ми се говори,
Дори не ми се припива –
тогава оставам затворен,
тогава сам се приспивам...

Защото ако не целувам,
не вярвам във надеждите...
Поне така ми се струва...
Поне така ми изглежда...

Изчезнала съвсем

Отивай си. Махай се. Стига.
Дъждът не вали. Няма вече небе.
Съмнение. Лудост. Интрига.
Трева не расте. Сам не знам накъде.

Представата. Споменът. Беше.
Къде е денят? И къде е нощта?
Животът. Съдбата ни. Грешно
подходихме с теб. Няма я любовта.

А вятърът, хладният вятър
поне остави да се вихри във мен –
ще те усещам в косата си
и няма да си изчезнала съвсем.

Мокро

Ало, ти ли си? Обичам те!
Дъждът е винаги вода -
Дори когато се събличаме,
когато НЕ е всъщност ДА;

когато тръгват си неделите
и делниците подир тях...
Така и аз да те споделям
завинаги! Без капка страх.

Точица

Ако можех да спра,
поне за миг да се спра –
да разгледам пейзажа наоколо –
щях да разгадая много неща,
щях да се спусна в дълбокото...
Щях да припомня лицето си -
казват, веждите ми били побелели... -
щях да зачитам всеки от дните,
не само неделите.
Ако можех да спра,
поне за миг да се спра,
щях да започна от нулата...
Колкото точица голям е света,
а непрекъснато
в него се губя...

Рециклиране

Рециклирам спомени и дати.
Не помня откога съм тук.
Не искам да вървя нататък,
внезапно онемял – без звук;

Не разбирам как така в забрава
днес тънат толкова лица...
Неестествено се остарява
без гласовете на деца.

Провокирам закърнели страсти,
обръщам се за миг назад...
Приветливо изричам „здрасти”
на себе си, но като млад,

ала младият ми „Аз” не вижда,
че в него жадно съм се взрял...
или пък просто ненавижда ме,
защото с мен е остарял?

Хаос от неща

Нещата са сложни. Нещата са прости.
Животът е низ от поредни неща.
В живота, неканени, всички сме гости,
десерт е в менюто ни просто смъртта.

Изричаме нещо. От нещо се крием
докато ни има, докато сме тук...
В нещата през цялото време сме ние –
моментна илюзия, спомен за звук.

В нещата намираме семпли причини
да бъдем добри, а понякога зли...
Нещата са всичките наши години,
в които се радваме и ни боли.

За нещо ни има, от нещо ни няма -
причини за нещо все движат света...
Но коя е причината да сме двама
сред хаос от толкова много неща?