Приличаш ми на август

Приличаш ми на август. Идва дъжд.

Но ти оставаш. Август си отива.

Миришеш ми на окосена ръж,

на късни праскови и сини сливи.

От утре много често ще вали.

Но с теб на лято есента прилича.

Ще ме обичаш зимата, нали,

горещо мое, слънчево момиче?

Мирише ми на окосена ръж,

на късни праскови и сини сливи.

За нас е вечно лято. Идва дъжд.

А ние с теб сме двама. И щастливи.

Не мога нищо друго да обичам

Отдадох ти душата си. Сега

не мога нищо друго да обичам.

Така ще бъде дълго. До кога

не знам. Нередно е да се заричам.

Откакто притежаваш всичко в мен,

научих че във всичко има смисъл.

Щастлив съм с теб. Щастлив съм всеки ден.

Виж колко думи нежни съм изписал.

Така ще бъде дълго. Тук съм. Тук.

Целувай ме. Аз просто ще въздишам.

Въздишката от любовта е звук,

но него нямам дарба да опиша...

Гледай ме

ВНИМАНИЕ! ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ! Набираме скорост. Ти се държиш за мен и се поклащаш в ритъма на тялото ми. Потеглихме. Не се обръщай назад. Тунелът е тъмен, но светлината вътре стига, за да се гледаме в очите. Билетите са еднопосочни. До последната станция. Когато пристигнем, няма да имаме нужда от нищо. Там всичко ще бъде различно. Чувствата виреят отлично в непозната обстановка. Удобно ли ти е? Хвани ме по – здраво. Там няма предразсъдъци. Там няма предистория. Само двама влюбени, които внезапно ще излязат на слънце. Не се обръщай назад. Движим се толкова бързо. Бясната скорост, с която си заминаваме от миналото, е сигурният начин да проверим любовта си един към друг. Чувствата трябва да бъдат тествани. Там ще е много подходящо да преценим взаимността си. Влаковете винаги се свързват с нещо ново. Гарите винаги са за двама. Ще видиш. Само ме гледай в очите, докато стигнем последната станция. Гледай ме. И се дръж здраво за мен.

ВНИМАНИЕ! ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!

Да бъда с теб

Защо си тръгвам? Моля те, не питай.

Защо отлитат птиците на юг?

Не е защото с ласки съм преситен.

Не е защото ми е скучно тук.

Защо си тръгвам? Есента пристига.

Да пием за последно по едно.

Недей да плачеш. Спри да плачеш. Стига.

След всяка запетая има „но”.

Защо си тръгвам? Няма нищо лично.

Животът е такъв. Оставаш в мен.

Естествено, не ми е безразлично.

Отивам си. Но утре пак е ден.

Обичам те. До някога, любима.

Защо си тръгвам? Късно е да знам.

Причина сто процента всъщност има.

Бъди щастлива. Трябва да съм сам.

Обичам те! Това е твърде ясно.

Обичам те! До някога, любов.

Защо си тръгвам? За да е прекрасно.

Да бъда с теб отново съм готов.

Стари неща

Не се рови във старите неща.

Със времето те стават непотребни.

Назад да се завръщаме не ща.

Това само общи факти дребни.

Да гледаме единствено напред.

Каквото е било, не съществува.

По-важно е, че още имам теб.

И всеки миг да бъда с теб си струва.

Сряда

Нищо не свършва. Обвързани сме завинаги - от раждането, през любовта и след смъртта. Гладът ни прави егоистични. Когато сме сити, можем да обичаме много. Суетата е отражение на угризенията, които имаме отвътре. Контролираме всяка дума, извън рутината на „обичам те”. Няма начало. Няма край. Дори когато вървим един срещу друг, ние сме взаимно зависими. Нуждата да бъдем заедно (особено когато не изпитваме чувство на глад) винаги надделява. Малко хора осъзнават, че живеем в космоса. Нашата планета виси насред Млечния път, докато измисляме нови и несъществуващи галактики. Всичко е математика. Затова съществува знак за безкрайност. Нашата любов е уравнение, което не решаваме ние. Цифрите са в ръцете на друг. Айнщайн го е разбрал. Той също е бил влюбен.

Днес е сряда. Ние сме решили да кръстим този ден така. Календарът е успокоението, че можем да планираме дните. А дните не свършват. Нощите също. Обичаме се между залези и изгреви и няма сила, която да промени това.

Гладен съм.

Нещо повече ни свързва

Останах ням. Изчерпах всеки жест.

Изчерпах бързо думите любовни.

Целувам те под форма на протест.

По мене са ръцете ти гальовни.

Така да протестирам е екстаз.

И ти не спирай. Милвай ме. Обичай.

Прави каквото искаш. Твой съм аз.

А ти си моя, галещо момиче.

В целувките и в допира по мен

е тайната, която ни обвързва.

Не ни е нужен говор. Нито ден.

От думи нещо повече ни свързва.