Да стане невъзможно

Вулгарната ти страст

така опиянява!

Над мене имаш власт -

измъчвай ме тогава.

От обич да боли.

Да стане невъзможно...

Кажи ми, можеш ли?

Или за теб е сложно?

Изяж ме, и изпий,

до филтър изпуши ме,

и в себе си ме крий…

Не ми е нужно име,

не са ми нужни гръб,

лице, ръце и тяло,

щом хладната ти гръд

поглъща ме изцяло...

Само минута

Остави и за после.

Остави и за утре.

Аз съм само на гости.

Нека имаме сутрин.

Нека имаме време.

Нека бъде прекрасно.

Ако друга ме вземе,

ти ще бъдеш наясно.

Дай ми само минута

въздух да си поема.

Любовта е събута,

вече е на колене;

остави я да диша,

остави я без мисъл...

Ако нещо ти пиша,

значи съм си отишъл...

Не си виновна, че е вече сиво

Хвани си бързо първото такси.

По-късно ще ти пратя и багажа.

Виновната във случая не си.

Нали това очакваш да ти кажа?

Тръгни си с чиста съвест и без грим.

Лицето ти все още е красиво.

Не съм отдавна твоят мъж любим.

Не си виновна, че е вече сиво.

За нищо нямаш никаква вина...

Качи се на такси. Целувка бърза.

За теб е по-добре да си сама,

щом няма вече нещо да ни свързва...

Към другия в мен

Кое според теб е реално?

Как виждаш отвътре света?

Не се ли объркваш фатално

в представата за любовта?

Кажи ми, какво е за тебе

онази красива печал,

която ме прави потребен

след всеки безсмислен скандал?

Къде е дълбокият смисъл

на всички онези неща,

които за теб съм написал,

щом често изчезваш в нощта?

Изобщо, дали ме обичаш?

Обърквам се вече съвсем...

На друга жена ми приличаш,

щом бързаш към другия в мен...

Страхливците

Страхливците от гняв крещят.
Душите им са малодушни.
От страх не могат да заспят.
Пред себе си непослушни.
Страхливецът щом каже "Вън",
желае сам да си отиде,
но и във краткия си сън
на себе си е пак обиден.
Страхът от истинска любов
е само глупава причина
страхливецът да е готов
"резервна" обич да си има.

Стоп кадър

Отегчението е като стоп кадър. Има цветове и форми, но е пълно с бездействие. Не си изкушена дори от линията, която ти направих. Гледаш я, без да посягаш към сламката. Липсва ми да чувам как вдишваш белия прах, защото винаги го правиш толкова жизнерадостно.

Преди се усмихваше.

Не разбрах кога те налегна това отегчение. Дали бързото свикване с присъствието ми сега се оказва пречка за радостта? Опитвам се да формулирам въпроси, чиито отговори се блъскат в главата ми като образи, които разпознавам, без да помня откъде. Обстоятелствата се променят.

Друга си.

Взимам сламката и се навеждам към бялата линия. Вдишвам така, както ти го правеше преди. Виждаш ли как заблестяват очите ми? Моите зелени очи, в които искаше непрекъснато да потъваш?

Поставям ръка на главата ти. Започвам да чакам заедно с теб. И докато ти се оставяш на безрадостно съзерцание, аз се усмихвам от образи, които съзнанието ми създава в несъществуващ калейдоскоп. По-лесно е, отколкото да търся въпросите. А и все още ти си най-важният отговор за мен. Само да дочакаме мига, в който действието ще продължи...

В прегръдка на Sade

Целувам те в прегръдка на Шаде.

Дъхът ти ме попива с песента й.

Изчезвам с теб. Не зная накъде.

Оставям се на песента. Това е.

По-важно е да знам, че в този миг

целувката ми с тебе е върховна.

Дори Шаде не знае, че е трик

гласът й за насладата любовна.

В мулатската прегръдка на жена

сега изцяло тебе притежавам.

Кресло, часовник, пепелник, стена...

Изчезваме. И всичко се смалява...