Стара година

Годината си тръгва в студ и лед.
Изпращам я набързо и припряно.
Изчезва като топка сладолед,
вкусът от нея ще си спомням само.

За първи път не ми е тъжно, че
изхвърлям на боклука календара.
Годината изпращам отегчен,
напрегнат, уморен, но благодарен,

понеже се опазих от лъжи,
от клетви и признания измамни...
Разбирам, че това ще й тежи -
шегите често са обиди срамни,

но аз не й сърдя. Просто днес
съзнавам, че животът е в отсрочка...
От новата година чакам вест.
На старата година слагам точка.

Чао, 2010!

Последните часове на годината се пързалят върху заледените улици. Сякаш не искат да си отидат. Стъпват бавно. Прекалено бавно. Хората са се покрили на топло – кой в нечия прегръдка, кой до печка с мисълта за някого. Хората не искат да пречат на последните часове от годината бързо да се махнат от тук.

Всяко ново начало е надежда, че промяната е възможна.

Тишината навън е особена. От онзи вид тишина, в която предугаждаш, че все нещо ще се случи. Изостряш слух. Взираш се през прозореца. Толкова взривоопасна тишина, че не смееш да си запалиш цигара. Нервно премяташ цигарата между пръстите на ръката си и чакаш да те напусне безпокойството. Чакаш тишината да се утаи.

Навън последните часове на годината продължават да се правят на луди и едва пристъпват с изтърканите си подметки. Знаят, че тяхната дълга разходка в живота ни приключва. Знаят, че в тази необяснима тишина почти долавяме стъпките на идващата нова година. Това ги прави малко пренебрегнати и гневни, а нас изпълва с надежда, че скоро ще бъдем по-уверени, когато решим да запалим цигарите си...

Ние

Господ само присъства.

Господ е само зрител.

Нито ще ни напътства,

нито ни е спасител.

Тука ние сме главни.

Тука от нас зависи.

Ако делата са славни,

то имало е смисъл.

Ако няма в сърцата

желанието просто

добри да сме, нещата

оправдаваме с Господ.

Обсебен

Не се сърди, че днес не си до мен...

Понякога е нужна самотата.

Без тебе днес ще бъда вдъхновен -

и музата запълва празнотата.

Не се сърди, че себе си теша

без твоето лице да е пред мене –

лекувам собствената си душа...

Понякога и любовта е бреме.

Не се сърди, че думите ми днес,

единствено за мен предназначени,

оставят те за часове без вест...

За вести винаги ще има време.

Довечера навреме ще съм тук,

навреме за вечеря ще съм с тебе...

Сега за тишината сам съм звук,

за мъничко от себе си обсебен...

Сгушен в теб

Оставам сгушен в леката ти гръд,

невидим за забързаните хора,

защото с теб съм винаги отвъд

съмнения, тревоги и умора.

Оставам твой за дълго и не знам

до днес без тебе как съм съществувал...

Човек не съществува, щом е сам,

човекът сам присъства и битува...

Така че дълго ще остана с теб,

докоснат и целунат в любовта ти,

понеже любовта ми с теб расте,

когато съм се сгушил във гръдта ти...

Дим

Без огън дим тъгата е, когато
се спуска без причина над деня,
но ако се покажеш през вратата
ще видиш, че е спомен от съня.

Ще видиш непослушните си чувства,
разперили над твоя страх криле;
ще видиш как стремително се спускат
към тебе с още смях несподелен.

Ще видиш, че тъгата е измамна
и че ако в небето има дим,
димът е с мирис на любов безсрамна –
очакван, непокорен, див и син.

СПУСКАНЕ, 10:10 AM

Плъзгам се по заледените улици, както се спускам по изтънчения ти гръб. Внимавам. Опитвам се да внимавам. Постоянството, с което се наслаждавам на тази част от тялото ти, е създало рутината да оцелявам върху лед.

Мисля, че и пирует мога да направя. Засега няма да опитвам.

Пързалянето дърпа подметките ми назад към детство, което се е случило, но което съм изтрил от съзнанието си. Може би, защото тогава теб не те е имало. А минало без теб сякаш не съществува.

Мисля, че мога да се превъртя във въздуха, ако малко се съсредоточа върху отскока. Но и това няма да опитвам засега.

Засега просто ще продължа да се пускам по изтънчения ти гръб – булевард, заледен след ситния сняг на любовта, който се сипеше над София тази нощ...