Без теб не съм

Не мога да съм влюбен, щом без теб
животът губи въздух и е жаден –
Оставям стъпки, не вървя напред;
похапвам уж, а си оставам гладен.

Не мога да обичам, щом не си
облегната постарому на мене –
Дори просторът да изглежда син,
без слънцето небето е студено.

Не мога да те търся, щом за мен
не си била откривана изобщо –
Нощта копнее пак да стане ден,
денят копнее да се сгушва нощем.

Не мога да съм жив, когато ти
живееш с друг и в друго измерение –
Кому са нужни детските мечти,
щом в стaростта ни липсва вдъхновение?

Така че не напускай моя сън,
не ме оставяй в будно състояние...
Без теб не съм, наистина не съм –
Без теб е безтегловност. И мълчание.

Нямам време

Не ме въвличай в твоите истории,
достатъчно интриги ме оплитат...
Човеците са хора на теория,
на практика свирепо си налитат

и блъскат се с обидни констатации,
измислици, невежество, омраза –
Не ме поставяй редом със простаците
и между „този рече”, „онзи каза”,

защото нямам време да се губя
сред жалкото бездушие на всички –
все още искам сутрин да се будя
от слънце и от песните на птички.

Упражнение по свикване

Ревност за любов. Ревността от любов е шаблон. Машинално „Обичам те!” в първата фаза на съня. Озъртането липсва, а мислите са блажено отпуснати в теб. Покоят на сигурността, че притежаваш... Ръка, която се е метнала върху тялото ти. Ръка, забравила да прегръща, но докосваща те. Издишване във врата ти, вдишване на парфюма ти. Упражнение по свикване. Заспиването. Понякога сънуването. Събуждането. „Обичам те!” и за закуска. Ревност за любов. Вървиш и се надяваш да я срещнеш зад ъгъла. Да я разпознаеш отново по мириса на прясно сварено кафе в някое случайно бистро по пътя...

Силуети

Дъждът е тъга, завладяваща на капки. Самотни витрини, втренчени в нищото. Отразяващи силуетите на минувачи със забравени чадъри. Случайни хора, изпуснали трамвай, който обичайно ги откарва някъде. Глухи клаксони, които стряскат сивите софийски улици. Коли, влачещи се по полуизтритата осова линия. Имитация на суматоха. На оживеност. Цигарата е мокри, дърпа се да бъде изпушена. А е едно от малкото удоволствия, докато прескачаме локви. Студено е. В края на април тъгата не иска да ни напусне. Продължава да вали. Излива се в нас капка по капка и предизвиква ужас, че ще бъдем удавени. Само инстинктът ни държи будни. Нощно време сме сомнамбули, търсещи слънцето. Денем сме будни мъртъвци, които се плашат от водата. Тези две състояния също създават илюзия за кръговрат. Мислим се истински живи.

Червен конец

Орисници – завистници омайваха ме всякак,
овикваха ме жадно и с гняв несъкрушим;
Чак Вятъра надвикваха с ужасния си крясък,
играеха ми танци на огън, но без дим,

И с мисъл за вода в коритото безводно
на мъртвата отдавна, забравена река,
подхвърляха ме помежду си смешно и свободно
и всички се кълняха, че все ще е така,

докато не разбраха, олисани в играта,
че слагам на главите им за всяка по венец,
защото на играта им променя правилата
не Господ, а на китката червеният конец.

Отвъд

Ще върнеш с лихва всеки грях към мен,
макар че пак ще искаш да си с мене.
Ако с тебе съществувахме за ден,
към края на деня ще е студено,

защото прошка има по веднъж.
Не можем в прошката да се повтаряме.
Дори любовно да умира мъж,
в смъртта отнася чувства непрощавани –

да може после в другия живот,
където няма слънце, дъжд и вятър,
да продължи да мисли за любов –
любов неподражаема и свята.

Толкова

Отдалечаваш се. Ставаш все по-малка. Планинско ехо. Представа за море. Вятър, който някога е рошил коси. Тялото ми не изпитва болка. Умът ми е зает с други неща, с малки неща, които биха могли да се окажат значими. Продължавам напред. Колко просто може да бъде всичко. Колко просто може да ни има, разделени един от друг. Дори онзи портрет на Бергман вече не напомня теб. Стои закачен на стената, интелектуализирайки настоящото осъзнаване на свободата ми. Толкова.