Щастие

Не го търси. Само ще те намери,

докато се разхождаш край брега,

или докато зимата трепериш

от синята прегръдка на снега;

или докато в есенна тревога

с листата и съмнения броиш;

докато, даже стигнал изнемога,

към себе си не спираш вървиш.

То идва ненадейно и внезапно.

Само решава да се отаде.

Не го търси. За нас е непонятно.

Не се вълнува как, кога, къде

и колко време си изгубил всъщност

до него някак да се добереш.

То в нас е, ала има сложна същност.

Не го търси. То теб ще избере.

За себе си ме крий

Цветята са за теб.

За теб е питието.

Сложи му малко лед.

Отива ти морето.

А плажът тих и пуст,

където бяхме двама,

ще помни наизуст,

че тука ще останем.

Отпий за теб и мен,

за чайките на плажа,

за всеки следващ ден,

когато ще ти кажа

Обичам те... Отпий.

За теб е питието.

За себе си ме крий –

за теб и за морето!

Контраст

Всичко в мене вземи

с хищността си присъща...

Само тук остани.

Само тука се връщай.

Аз не струвам пари.

Всичко в мен е безплатно.

Любовта ми дори

е безценна стократно.

Аз не мога без страст

и без мъка не мога...

В този вечен контраст

само ти си тревога.

Бенка под дясната гръд

Срещата на погледите ни предизвика цунами. Въображенията ни се развихриха. Предвкусването на есента стана осезаемо, защото и за двама ни тя е сезонът за любов. С нюанси в цветовете, с различна плътност на въздуха и с неуловима светлина във водата. Ние сме безплътни. Станахме безтелесни и се реем между часовете, когато си липсваме като допир. Телефоните ни гъмжат от поетични съобщения, написани с наивни рими, готови да се поберат в детска книжка за обичане. Джудженце мое, цветенце мое... С теб заобичах умалителните. Умалителните, които обозначават мен. Откакто те имам, всичко е с мирис и вкус. Любовта е сезон, в който рецепторите се обострят. След срещата на нашите погледи, с отминаването на часовете, и двамата бяхме белязани с по една малка хубава бенка под дясната гръд. И двамата знаем, че е кармично да бъдем заедно. Тези еднакви белези правят пръстените излишни. Есента няма нужда от бижута. Любовта е бенка под дясната гръд.

Джудженце мое... Цветенце мое...

Голяма Богородица

Марийо, още протегни ръце,

та по-добре да видим Младенеца.

Защо е тъжно твоето лице?

Сълзите ти нали са от дъждеца,

от онзи кратък августовски дъжд,

когато ненадейно се изсипва?

Марийо, ти държиш в ръцете мъж,

единствено достоен за молитва.

На всички ни сложи голям венец,

но не от тръни, от цветя и радост...

Марийо, пей! Със твоя Младенец

празнуваме и в младост, и във старост.

Когато някой тръгва

От някого когато някой тръгва,

завесата не вдигай. Помълчи.

Човек с раздели чужди се залъгва,
щом в тях се взре със своите очи.

От някого когато някой тръгва,

не пожелавай чуждия късмет –

той този някой от тъга изтръгва

и абсолютно няма общо с теб.

Дали си струва, тръгне ли си някой,

на другия утеха да дадеш?

Едва ли. Щом изчезва бързо в мрака

раздялата, не можеш да я спреш...

Прозрачно бяла нощ

Ако успея да завърша фразата на отчаянието, че те нямам, звездопадът тази нощ ще озари нощта. Нощта ще помисли, че Денят е успял да я обладае и поради това е станала прозрачно бяла. Ще вдиша свежия въздух, пропит от несподелени целувки и неизречени думи. Хора, които са влюбени, но се страхуват да изрекат Обичам те. Улиците ще се къпят в светлина, отразяваща се в малки локви. Където има вода, има живот. А животът е невъзможен без любов. Аз ще мина случайно край някоя витрина в три след полунощ и вероятно ще осъзная колко много съм се променил за всички онези часове, в които не сме били заедно. Ще осъзная цялата си зависимост от теб. Може би за миг ще ми се стори, че виждам и твоето отражение с протегнати към мен ръце – прегръдка на опрощението, че неприлично дълго съм успял да съществувам без теб.

Ако успея да завърша фразата... Само да успея да налучкам точните думи...