Нямо да се искаме

Думите взривяват

нашите съмнения.

Те ни притежават

в чужди разсъждения

колко сме си верни,

колко сме си чужди,

колко суеверни

в малките си нужди.

Този говор вечен

ни поглъща в себе си,

прави ни далечни

като мъчни ребуси.

Нека не говорим.

Нямо да се искаме.

Не е нужен спор за

всяка наша истина.

Един в друг

Изкачваш се по мен. Започваш от прасците ми, после се спираш на хълбоците. Следват гръбначният стълб, вратът ми и накрая – устните. Езикът ти търси моя, за да спре да бъде нетърпелив и несигурен. Когато го намира, се случва целувка – лепкав допир на мисли в съзнания, които преди секунди са жадували да се докоснат. Мислите от любов се опознават чрез допира. Аз оставам като прикован от страстите в главата ти, светкавично минали през сърцето ти, впримчили ме в душата ти като муха, невинно омотала се в паяжината на сладострастието. Метафорите имат вече сексуален подтекст. Голи сравнения, от които би ни хванало срам, ако сега не бяхме един в друг. Любовта е невинна. А невинността никога не се срамува. За мъничко се изчервява свенливо. Но свенливостта не е нищо друго, освен непреодолимото желание да се отдадеш на другия. Веднага и изцяло.

Вече те има

Тихичко. Тайно.

Необяснимо.

Стана случайно.

Вече те има.

Ти. Устни впити

в моите устни.

Глад ненаситен.

Целувки вкусни.

Всеки се чуди...

Шептим си двама -

да не разбудим

Любовта голяма...

Заключена любов

Не се съмнявай никога във мен.

Обичай ме спокойно. Без умора.

Обичай ме, загърбила съвсем

и клюките, и верните им хора.

Ти няма да си никога сама.

Да бъдем заедно е наша карма.

Аз вечно ще те чакам у дома

с прегръдка и с целувка благодарна.

На никого не казвай, че е дар

от Господ любовта ни споделена.

Да я заключим с тежък катинар -

ключа за нея повери на мене.

Когато някой иска да гребе

от любовта - за друг да я изучи -

със тебе двама ще го разберем

и аз за мъничко ще му отключа...

Камъни в ръката ти

Останала зад ъгъла,

нима си ме излъгала?

Страхът ли е причината?

Или е просто зимата?

Нали във мен си влюбена?

Или пък си изгубена

в представата за двама ни?

По мене хвърляй камъни -

така ще знам наистина,

че ме желаеш искрено;

че камъкът в ръката ти

е трепетът в душата ти...

Навик Любов

В началото бе трепет,

но вече е рутинно –

докосват се ръцете

по навик, безпричинно.

Любов било е. Днес е

заучена сближеност –

ухание на есен

след лятната блаженост.

Така и не разбрахме

голямата измама –

как всичко преживяхме,

за да останем двама?

Въпроси

От толкова въпроси

така се уморявам...

Къде си днес? С кого си?

Дали те притежавам?

Дали ти липсвам тялом

и липсвам ли в ума ти?

Нали съм в огледало

кондензът на дъха ти?

Нали съм ти небето,

тревата и водата?

Нали съм там, където

си с хора непознати?

По пясък стъпки боси

към тебе все ме водят...

От толкова въпроси

летя към теб, не ходя...