Да и Не

В повечето случаи „НЕ” всъщност е „ДА”. Понякога се изисква повече упоритост, понякога повече търпение, а понякога една чашка в повече. Съзнателно склоняване. Без видимо насилие. Въпросът е да не задаваш директни въпроси. Въпросът е да избягваш въпросите. Да наблягаш на времето, да разсъждаваш върху живота или да споменеш последния грип, който те е тръшнал за три дни в леглото. Така обозначаваш ЛЕГЛОТО и извикваш асоциации за интимност, топлина и нямо спокойствие. Твоята задача е само да споменеш ЛЕГЛО, останалото само нахлува в съзнанието на другия. „НЕ” остава в някой от тъмните ъгли на съмнението и отказът вече не е така категоричен. Тогава „ДА” изведнъж изплува от бермудския триъгълник на желанието. Става осезаемо, макар да изглежда крехко. Успял си да накараш другия сам да се поддаде на желанието, което си внушил. Опияняваш се от собствения си успех. Другият се опиянява от теб.

После ти става безинтересно. „ДА” в повечето случаи всъщност е „НЕ”, от което се нуждаеш, когато си бил толкова упорит, или след като си бил достатъчно търпелив, или си изпил достатъчно. Но тъй като другият вече е в ЛЕГЛОТО, което сам си визуализирал, не ти остава нищо друго, освен и ти да легнеш в него. Жертва на собствения си успех.

Две цигари

Докато пуша, Земята не спира да се върти. Онова, което наричаме ВРЕМЕ, препуска бясно между дима и дъжда навън и всяка следваща секунда аз съм различен от предишната. Старея.
В същото ТОВА време едни се карат, други правят секс, разделят се, посрещат се, съревновават се в състезание по любов и омраза. Само дъждът е независим. Вали по войнишки – на ситни капки, но много напоително. Без цвят.
Цигарата е изпушена наполовина и в ТОЗИ МОМЕНТ сякаш залитам от бързото въртене на планетата, на която трябва да ме има. В нашата физическа представа за нещата ние съществуваме. Дълбоко в себе си знам, че ме няма в ТОЗИ смисъл. Аз съм просто една еманация на идея, която трябва да изглежда проста за разбиране. Затова имам лице и тяло. Затова всички разхождаме телата си и понякога залитаме заради тях.
Когато паля втора цигара, чувам съседката да заключва вратата си. Съседката също не съществува, но не го знае. Мисли, че е обула обувки и че е облечена подходящо за мокрия ден, който й предстои. Чувам токчетата й да тракат по твърдия под. Този звук я кара да смята, че НЕЯ също Я ИМА. Нека.
Изпускам блажено дима от устата си или от ОНОВА, което сме свикнали да назоваваме устни. Между двете цигари ВРЕМЕТО е потънало в черна дупка и само войнишкият дъжд навън ме кара да смятам, че то съществува. След като мога да го назовавам...

Афиши

Минава бързо времето през нас.
Стареем като скъсани афиши.
Гневим се късно, винаги без глас,
дори не смогваме да се подпишем

под краткия си мъничък живот,
изчезващ като лодка в океана...
Уж всички търсим скрития Кивот,
а всъщност като него нас ни няма.

И вместо да сме тъжни, че за миг
стареем, без да бъдем катедрали,
след нас остава само гневен вик
от болка, че живота сме проспали.

Eднакви, но не съвсем

Не се опитвай мен да промениш.
Опитай себе си да превъзмогнеш.
Контролът върху нещо е престиж,
със който само себе си ще трогнеш.

Не ми приписвай своите черти,
които те измъчват глухо нощем –
със тебе сме еднакви, но почти,
един за друг сме чужди всъщност още.

Не ме обичай с обич наизуст,
заучена от розовите книжки –
обичай ме, светът ако е пуст
без мен за теб и твоите въздишки.

Обичай ме такъв, какъвто съм –
непредсказуем, див и суеверен...
Любов е да си буден и на сън
и като в сън възторжен да си денем...

Танцът

Тя направи първото движение плавно. После лекотата на танца й стана толкова осезаема, че измести всички натрапчиви мисли. Освобождаване на духа. Отприщване на страстите. На неподправените страсти.
Времето спря. Изведнъж представата за него се обърка между мига и следващите минути, в които тя оживи осветения подиум. Мисълта, че се случва нещо важно, накара останалите да запаметят момента на това безвремие. Момент, в който единствено движението имаше смисъл.
Само тя и музиката. Ръцете й рисуваха по въздуха, умело прескачаше затвореното пространство, завърташе се с онова чувство за освободеност, че останалите се смалиха.
Последният такт я завари подготвена и когато танцът завърши, времето отново стана измеримо. Тогава всички се върнаха към себе си. Бурните аплодисменти я накараха да изпита щастие. Една минута щастие за глухонямата танцьорка, която никога нямаше да чуе краткия възторг на публиката...

Мем

Не винаги ти стиска,
когато ти се иска;
Не винаги си струва
с любов да се рискува.

Не винаги в гората
забавна е играта;
Не винаги е чувство
случайното изкуство.

Не винаги се париш
от страсти, щом се палиш;
Не винаги прощаваш,
когато изоставяш.

Но винаги се вричаш,
щом истински обичаш,
и винаги копнееш
с друг да остарееш...

Есен

Налегна ме внезапно есента.
С листата чезнат спомените летни.
Кому е нужна вечна суета,
щом слънчевите дни са мимолетни?

Облечен във сако, увит във шал,
пресичам тихо улиците шумни
все още някак си неосъзнал,
че вече рано вънка става тъмно.

До скоро, лято, слънце и море,
места любими, часове и птици!
От днес е есен. Есен е. Добре.
До следващото лято! По терлици.