доброти и баневизми

Изгубен в тревата

2012-03-05T10:31:00.002+02:00

Не стъпвай бос във мократа трева,

ако не можеш силно да обичаш –

тревата плаче много след това,

щом просто ей така по нея тичаш.

Росата е разплакана любов –

от радост са сълзите на росата –

не си ли за обичане готов,

от мъка ще разплачеш сам тревата.

Човек намира в себе си покой,

когато тича по росата влюбен,

ала ако е безлюбовен той,

в сълзите на тревата е изгубен...

Завинаги любов

2012-03-03T15:10:00.000+02:00

Остават снимки (доста черно-бели).

Остават думи, писани през плач.

Остават много весели недели.

Остават мисли влюбени по здрач.

Остават ноти. Песните остават.

Остават чувства в мократа трева.

Остават спомени. Без дъх остават.

Остава много нежност след това.

Оставаме сред късчета хартия,

във въздуха, в морето и в солта…

животът ни е миг - като магия,

завинаги любов е след смъртта.

Секундите броя

2012-03-01T12:47:00.000+02:00

Прилежен съм. Секундите броя.

Напрегнато е, щом не си край мене.

Страстта си бих могъл да утроя.

Дано ми стигне бързащото време.

Добре че всеки жест наизустих.

Лицето ти на тъмно разпознавам.

Броя секундите и пиша стих –

за тебе е. За тебе се раздавам.

От всяка дума любовта струи -

а колко много думи съм изписал... -

Когато мъж секундите брои,

една жена е дух, и плът, и мисъл…

До скоро!

2012-02-29T11:48:00.001+02:00

В памет на
най-добрия ми приятел Дим Дуков

До скоро! Аз оставам сам и друг.

Но ти отивай. Господ иска тебе.

Добрият първо тръгва си от тук,

по-лошият отива си последен.

Докато дойде ред да приобщи

и мене към покоите си меки,

ще ме упреква Господ, ще крещи,

но с твоята усмивка – блага, лека.

Когато дойде време и за мен,

отново ще е хубаво и просто –

ще ни опие виното съвсем...

Ще бъдем само аз, и ти, и Господ.

Приятелите винаги са там,

където са сърцето и душата.

До скоро! Аз оставам друг и сам.

Ти – с ангелите, аз при тишината.

Почти е март

2012-02-27T15:23:00.000+02:00

Едва - едва се спуска този сняг,

мързи го, само мига на парцали...

До утре ли така ще трупа пак?

Почти е март. Затопли се. Едва ли.

За всеки случай виното купи

(все още времето е за червено),

не се ядосвай и не се цупи...

Почти е март. Ще бъде пак зелено.

Довечера ще пием за това,

че зимата най-после си отива...

Почти ми замириса на трева.

Почти е март. А с мене си щастлива.

Прошка

2012-02-26T13:57:00.002+02:00

Прости ми, че обичам! И прости,

че щом те няма, мен ме няма също…

Преминали сме с любовта на „ти”

отдавна. С нея сме си вкъщи.

Но тя ми стига. Нашият уют

не се нуждае от излишни вещи…

Зависим съм от тебе като луд,

така е още с първата ни среща.

Прости ми, та и аз да си простя,

ако случайно в страст те задушавам…

На теб ти е простено. В любовта

по подразбиране ще ти прощавам.

Осем вечерта

2012-02-24T12:26:00.002+02:00

Защо изчезваш в осем вечерта,

когато съм готов да те прегръщам?

Не стига тялото ти през нощта.

При друг ли нощем мислите те връщат?

Очите ти защо не гледат мен,

а някак вяло в тъмното се взират?

Съмнения объркват ме съвсем.

Ръцете ми дори те подозират.

Или е ревност жадната ми страст -

себична нужда да те притежавам –

че виждам между теб и мен контраст,

от който всяка вечер полудявам?

Нали си тук? Обичаш ме, нали?

Любовно, лудостта ми е присъща...

След малко ще е осем. Ще боли,

ако след осем някой друг прегръщаш...

Убиваме се с думи

2012-02-23T10:53:00.001+02:00

Намразих стиховете на Превер,

останаха за дълго помежду ни...

Не ни е нужен лъскав револвер.

Отдавна се убиваме със думи.

Докато си мечтахме за Париж,

изгубени в софийските си нощи,

сега сме черно-бели – ето виж –

очите ми са само сини още.

Вървим един до друг, а под ръка

разхождаме любовната умора...

Убиваме се всеки ден така.

Нормално е за влюбените хора.

Аксесоар

2012-02-22T11:22:00.000+02:00

Не ме намираш в дамската си чанта.

Престанах да съм твой аксесоар.

Не ти отива май да си Саманта

от „Сексът и градът”... Не стига чар.

Изнервяш се. При вещите ме няма.

Откриваш само грим и червила...

Дори когато с тебе бяхме двама,

далеч от мене вечно си била.

Не ти отива ролята на кучка.

Размазала си черния молив...

Не се получи. Беше само случка.

За малко беше. Вече съм щастлив.

А ти, докато ровиш в стари вещи,

за някого грима си оправи...

Не му отказвай, ако иска среща –

повяхваш, затова не се бави.

Не си губи деня, за да ме търсиш.

Отдавна с друга съм. В различен бар.

За малко беше. Но отдавна свърши.

Смени ме с някой друг аксесоар...

Целувай бавно

2012-02-21T10:04:00.000+02:00

Всеки истински мъж

се раздава, но бавно.

Като влюбен се дръж,

все едно е отдавна.

Занеси й цветя.

Заприказвай я нещо.

Нека днес само тя

бъде твоята среща.

Все едно е така

вече толкова време...

Погали я с ръка -

зима е, и студено.

Покажи, че си мъж,

че я искаш отдавна...

Като влюбен се дръж.

И целувай. Но бавно...

Лица назаем

2012-02-20T10:57:00.002+02:00

Лица назаем. Смях. Сковани ласки.

Коварни думи. Думи за лъжи.

Приключи карнавалът. Падат маски.

Сега сме ние. Двойно ни тежи.

Кажи ми вече нещо без гримаса.

Не се влияй от глупавия грим.

Сега сме аз и ти на тази маса,

но все едно не сме, ако мълчим.

Ще ти помогна. Ето ми ръката.

Вземи я в своя скут и я подръж.

Палячовците хилят се оттатък,

но аз съм тук – любимият ти мъж.

Кажи ми нещо, за да бъдем двама.

Каквото и да е, но от сърце...

Приключи карнавалът. Тук сме само

аз, ти, и истинското ми лице...

Има време за целувки

2012-02-16T11:02:00.000+02:00

Така ни уморява този сняг...

Едва го тъпчат зимните обувки.

Нали е февруари, няма как...

Но вечер има време за целувки.

Ще дойде много скоро пролетта,

а дотогава ще изглежда сиво.

Сред цъфнали дървета и цветя

ще ходим боси и ще е красиво...

Гушни се в мене. Затвори очи.

След дни снегът ще се стопи на двора.

Ще е зелено. Няма да личи

в тревата вече зимната умора...

Тъгата в мене

2012-02-15T10:51:00.002+02:00

Компромисът за гърлото ме стиска.

Отново заповедно се държи.

Но аз те чувствам невъзможно близка.

Прощавам ти. Две думи ми кажи.

Прощавам всичко обичайно бързо.

Не опознах на мъката плача.

Любовно с теб завинаги съм свързан.

Не искам с нещо да те огорча.

Тъгата? Няма кой да ми я вземе.

Отвътре тъжен, радостен отвън...

Две думи ми кажи. Тъгата в мене

прощава ти наяве и на сън...

Присъща любов (14 feb.)

2012-02-14T10:14:00.002+02:00

Не трае ден за мене любовта,

та днес да има специален празник.

Тя не познава тази суета

с подаръци и много думи празни.

Аз имам нужда да обичам теб –

дълбоко, всеотдайно, постоянно...

Навън е зима. Има много лед,

но любовта ни топли непрестанно.

Да пием вино, както всеки път,

когато се целуваме и любим...

Не мога мисълта да понеса,

че е възможно с теб да се изгубим.

Не трае ден за мене любовта.

За тебе също. Тя ни е присъща.

Сега е зима. Идва пролетта,

но любовта ще е една и съща.

Добре го знаеш

2012-02-13T11:30:00.002+02:00

Не мога да обичам на инат

(по принцип съм инат, добре го знаеш)...

За себе си съм сякаш непознат

по тялото ми с пръсти щом чертаеш...

В ръцете ти съм тих като дете

(детето в мене често сe завръща) -

то с ласките ти всеки ден расте,

а нощем те целува и прегръща.

Така ще бъде дълго занапред

(знам, нетипично е да се заричам)...

Щастлив съм от това, че имам теб.

Щастлив съм от това, че те обичам.

Познавам те

2012-02-11T10:40:00.000+02:00

Подробно съм изучил всеки жест.

Изследвал съм усмивките ти леки.

Наясно съм с игривия протест

на тялото под дланите ми меки.

Познавам те. Целувките ти знам.

Нали на моите с любов отвръщат…

Целувки още много ще ти дам,

ти само остани една и съща –

прощавай ми, когато от страстта

в прегръдките почти те задушавам…

Не знае силата си любовта…

Харесва ти. Отдавна те познавам.

Празен гардероб

2012-02-09T13:18:00.000+02:00

Познати са ми болката, плачът,

тревогата, съмненията също...

Не ми ги причинявай този път.

Омръзна ми тъгата да прегръщам.

Душата ми е празен гардероб –

изпразни се от толкова умора...

Не искам повече да бъда роб

в желанията на случайни хора.

Върни ми радостта. Поне за ден.

Притискай ме в прегръдката си нежна.

Обичам те. В това съм откровен.

Към тебе любовта ми е прилежна.

Достатъчен е погледът зелен.

Усмивката. Ръката. Блага дума.

Достатъчно ще е да си до мен.

И устните ти тихо да целуна...

Припадък

2012-02-08T10:05:00.003+02:00

Беше припаднала пред прага на съня. Знаеше, че тази безтегловност е различна от онази по време на сънуване, съзерцание или вглъбеност. Безтегловност от любов. Рееше се на границата между реалността и иреалната възможност най-сетне да бъде щастлива. Всичко имаше алена окраска. В състояние на любовна безтегловност птиците също са червени. За първи път забелязваше птиците. Рееха с нея. Чуваше нежните им песни и тя най-после прие факта, че съществува.

Сега припадъкът беше симптом за влюбеност. С времето тези припадъци щяха да станат хронични, защото тя се чувстваше готова да обича и да бъде обичана.

Нали съм твой

2012-02-07T11:34:00.002+02:00

Не ме пришпорвай. Всичко е наред.

Нещата трябва да се случват бавно.

Рисуваш ли на някого портрет,

нанасяш цветовете с четка плавно –

така и с любовта. Тя не търпи

да бъде принуждавана за нещо –

понякога е нужно да поспи

след думите и ласките горещи.

Не ме пришпорвай. Утре пак е ден.

И пак ще имаш мъжкото ми тяло.

Не питай. Просто остани до мен.

Нали съм твой. Завинаги. Изцяло.

От думите олеква любовта

2012-02-06T12:26:00.000+02:00

От думите олеква любовта.

Линее в интонации шаблонни.

Взискателна към звуците е тя.

Не й допадат фрази монотонни.

Суетните въпроси не търпи.

Обича удивителните само.

Спокойна е, когато нощем спи

безмълвна върху мъжкото ми рамо.

Страстта не може да се изрази

чрез думи. Нека я оставим няма.

От словоблудства любовта пази.

Така по-дълго ще останем двама.

Ще спре да е любов

2012-02-05T10:02:00.002+02:00

Аз знам, че истината уморява.

По – лесна е невинната лъжа.

Не искам със лъжи да заслужавам

целувките ти. Ще ми става жал.

Със времето ще ставам все по-тъжен –

ще е любов по време на тъга –

да те обичам ще се чувствам длъжен…

Не го прави. Кажи ми го сега.

Кажи, докато още не е късно.

Простил съм ти го вече. Говори.

И аз ще те обичам земетръсно,

лъжата щом в признание гори.

Не искам да обичам преднамерен.

За всяка твоя дума съм готов.

Лъжата аргумент е лековерен

и с времето ще спре да е любов…

Разговор с тишината

2012-02-04T14:42:00.000+02:00

- Не, не съм.

- Извинявай, взех те за нея.

- Свикнала съм. Често се припознават в мен.

- Вероятно е заради присъствието ти. Напомня нейното.

- За теб е така. Всеки има своите сравнения.

- Равнодушно звучиш…

- Не, просто съм обективна. Рано или късно всички разговарят с мен.

- Странно, че имаш глас. Мислех те за няма.

- Казах ти, всеки ме приема различно. Ти ме чуваш, други ме виждат, а трети се правят на слепи и отказват да ме приемат. А аз съм най-доверената любовница…

- Любовница? Какво искаш да кажеш?

- Че съм винаги на разположение, отдавам се изцяло и оставам, докато тъгата и съмнението не си отидат.

- Аз нямам съмнения и не изпитвам тъга.

- Странно. Взе ме за нея преди малко.

Тогава тишината го прегърна, сложи главата му на гърдите си и той започна с оправданията си…

Спестени чувства

2012-02-03T08:13:00.000+02:00

Молитвите ми свършиха по тебе.

Остана само восъкът след тях.

Това, че в любовта си съм обсебен,

дано е най-големият ми грях.

Дали ще ми простиш, е нещо лично.

Не бих те мразил, ако не простиш.

По-страшно е да ти е безразлично

и чувствата към мене да пестиш.

След толкова молби за малко нежност,

оставам твой – тъй както досега –

зависим от любовната небрежност

в сърцето ти, от теб, и от снега…

Личи по моите очи

2012-02-02T11:34:00.000+02:00

Любов, побрана в чашата ми с вино,

наглед си малка в този стъклен свят,

но всъщност си голяма, щом те имам –

долавям мирис, топлина и цвят.

Изливаш се във мъжките ми вени.

Опиваш ожаднялата ми плът.

Навън е студ, но в мен не е студено –

така е с всяка глътка. Всеки път.

Такава те познавам от години.

В усмивката ми твоята личи.

Отива ти цветът на старо вино –

това личи по моите очи...

Денят не ни отива

2012-02-01T12:08:00.002+02:00

Студено е. И мръсно.

Денят не ни отива.

Лежа до теб. Небръснат.

Изглеждаш ми щастлива.

Какво като е зима

и вън е мразовито,

щом цялата те имам,

в прегръдките ми свита...

Споделяй ми, любов

2012-01-31T13:45:00.000+02:00

Добре, любов. Прекрасна си. Седни.

Цигара запали си. Ето вино.

До теб ще съм. Ще седна отстрани.

Ще гледам и ще слушам. Като в кино.

Кажи сега, щом вече си дошла,

наистина ли вече съм обичан?

До днес заета с друг ли си била?

Или за мен си търсила момиче?

Разказвай. Цяла вечност съм копнял

и в моя дом усмихната да влезеш...

Заварваш ме улегнал. Помъдрял.

Надявам се, не бързаш да излезеш...

Започвай, дълго чакана любов.

Ще бъда търпелив. Спокоен също.

За теб, любов, отдавна съм готов.

Споделя ми. Целувай ме. Прегръщай.

Сама

2012-01-31T10:07:00.003+02:00

Сама. Пробуждането е като въведение в поредната приказка. Не знаеш коя героиня ще бъдеш днес. Не е важно колко си обичала вчера. Въпросът е ще можеш ли да обичаш сега. Сама. Над главата ти потрепват два слънчеви лъча, които нямат търпение да си играят с косата ти. Протягаш ръка към тях, а те бягат наоколо, смеят се. Две слънчеви зайчета. Имаш отношение към животните. Вероятно и в днешната приказка ще има някое. Сама. Измъкваш тялото си изпод пухкавата завивка. Земята докосва първо десния ти крак, после левия. Гравитацията няма да те остави на мира, но именно това те кара да се чувстваш жива. Сама. Оправяш тоалета си. Трябва задължително да имаш вид, защото вероятно в приказката ще се наложи да бъдеш красива. Вероятно ще е нужно да прегръщаш и целуваш. Вероятно именно днешната приказка просто ще ти напомня, че си била сама.

В ръцете ти

2012-01-29T11:54:00.002+02:00

Оставям се в ръцете ти. Гали.

Разхождай ги навсякъде по мене.

Щастлива си да бъда твой, нали?

Прегръщай. Друга може да ме вземе.

Не се разсейвай в ласките. Недей.

Докосвай ме. Докосвай ме. Не спирай.

Изисквай. Заповядвай ми. Владей

душата ми, дори да протестирам.

Когато двамата се уморим,

ръцете ти по навик ще ме искат

и даже от умора да заспим,

те жадно мен все още ще притискат.

На меката ти гръд

2012-01-27T14:49:00.002+02:00

Така е мека бялата ти гръд...

Така добре на нея си почивам...

Лишавам се от мисли и от плът.

Престава да е тягостно и сиво.

Приличам на заспиващо дете,

което цветни сънища сънува –

в съня си то отново е при теб,

защото иначе не съществува...

Не ти благодаря

2012-01-26T15:11:00.000+02:00

Не ти благодаря, че ме избра.

Така било е писано да стане.

При теб след малко ще се прибера.

Ще бъде пак уютна вечерта ни.

Не трябва да ти бъда задължен.

От мен и тебе нищо не зависи.

След този януарски ден студен

по подразбиране утеха ти си.

Не можеш да ме съдиш, че не съм

припадал от това, че ме споделяш.

Делим по равно лекия си сън –

така от понеделник до неделя.

Защото невъзможно е страстта

от нас да бъде лесно обяснима...

Необяснимо идва любовта.

Особено когато вън е зима...

Тишината ти отива

2012-01-26T10:24:00.000+02:00

Покоят пада на парцали с януарския сняг. Някъде под дълбоката снежна покривка си ти – сама, но уверена и спокойна. Знаеш колко те обичам. Знаеш колко не мога без теб. Доброволно се оставяш в прегръдката на този покой, понеже нашата връзка е отработена и можеш да разчиташ на мен.

Аз стъпвам върху снега с превръзка на очите. Бялото заслепява. Все едно стъпвам в облаци, протегнал ръцете си напред, в очакване да докосна лицето ти. Не бързам. Всяка крачка е нестабилна заради леда, не защото имам причина да изпитвам съмнения. Придвижването към нещо, което те прави щастлив, е по-важно от хипотетичната невъзможност да го достигнеш. Моите рискове са умерени, но любовта ми към теб е вездесъща. Тя води стъпките ми. Доверявам й се изцяло.

Тишината превзема града постепенно. Чувам я все по-ясно, докато оставям стъпките си по снега. Тишината ти отива. Казва толкова прекрасни неща за теб...

Останалото в теб

2012-01-25T11:57:00.000+02:00

Останалото в теб е също мое –

отива ми и ми принадлежи...

Дано за любовта ти съм достоен.

Достоен ли съм? Честно ми кажи.

Обърквам се след толкова целувки –

така е лесно да те уморят...

Започнат ли любовните преструвки,

недоверчиви ще сме всеки път.

Не искай много. Нека е спокойно.

Да бъде бавно – като падащ сняг...

Останалото в теб ще искам двойно

и днес, и утре, после пак. И пак...

Диалози

2012-01-24T14:44:00.001+02:00

- Кажи ми, за какво са ми очи?

- За да откриват ласките ми лесно...

- Нима веднага ласката личи?

- Не, трябва да ти бъде интересно...

- Кажи ми, за какво са ми уши?

- За да те галят нежните ми думи...

- Нима със думи ще ме утешиш?

- Утехата е, че са помежду ни.

- Кажи ми, за какво са ми ръце?

- Понякога те могат да ме галят...

- Нима не стига моето лице?

- По него моите целувки парят...

- Кажи ми, за какво ми е тъга?

- Тъгата от любов е неизбежна...

- Отдавна тя е тук. Но докога?

- Ще си отиде с дните белоснежни...

- Кажи ми, колко струва любовта?

- Горчиво вино в чаша тънкостенна...

- Добре. Но колко всъщност струва тя?

- За мене любовта ни е безценна...

XL Love

2012-01-24T10:26:00.000+02:00

Не проумяхме с тебе любовта.

Обичаме се прекалено много.

Изплъзва ни се като риба тя

в море от думи, ревност и тревога.

Целуваме се. Себе си делим

в легло, попило страстите ни нежни.

Навън един към друг и днес вървим –

лоялни сме към чувствата. Прилежни.

Не можем любовта да разберем.

С годините тя става по-голяма.

Не е възможно да я поберем...

Достатъчно е само, че сме двама.

Твоите обувки

2012-01-23T10:02:00.000+02:00

Обичам шарените ти обувки.

Обичам да споделям нощем с тях.

Почти е утро. Време за целувка.

С обувките ти тази нощ не спах.

Разглеждахме те толкова подробно,

че вече знаем всичко наизуст...

Целувах тихо, леко и любовно,

опитвах те на мирис и на вкус.

Целувката сега ще е взаимна.

Обувките ти чакат цяла нощ

да се събудиш в тази сутрин зимна

и ти да ме целунеш. За разкош.

Виновни са единствено ръцете

2012-01-22T13:33:00.000+02:00

Докосвам те, докато сладко спиш.

Гръбначния ти стълб чертая с пръсти.

За пръстите ми гола си фетиш –

по тялото ти стават по-чевръсти.

Започват да рисуват от тила,

а после пламенни надолу слизат…

Извайват ханш, оформят стъпала,

усмивка също… Моя Мона Лиза.

Усмихваш се на всичките платна.

Внимателно избирам цветовете.

Рисувам те на лунна светлина.

Виновни са единствено ръцете…

Кутия бонбони

2012-01-20T11:09:00.000+02:00

Кутията с бонбони е пред мене.

От теб бележка също има тук:

„Отивам си. Да тръгна ми е време.

Обичах те. Сега обичам друг”.

Красивият ти почерк ме превзема.

Полазва ме любовната тъга.

Сега ще бъде още по-студено

и все по-мръсен ще е вън снега...

Ръцете ми с бележката треперят.

Душата ми изтръгва жален стон...

Дано утеха някаква намеря

в кутията... Поне в един бонбон...

Любовна текила (18+)

2012-01-19T10:19:00.000+02:00

Тя влезе в нощния клуб с приятели, решена да промени живота си. Облегна се на бара, запали цигара и размени бърза усмивка с младия барман. Осъзна, че разликата в годините й с това момче са една цяла вечност.

Огледа се наоколо. Заведението все още беше празно. За малко съжали, че не се прибра вкъщи. Беше й писнало от клубни ритуали и безсмислен говор. Трябваше да надвиква силната музика. Трябваше да изглежда весела.

Тогава се появи цяла компания. Мъж с две жени, очевидно приятелки. Тя винаги можеше да различи кога между двама души има и чукане. Веднага осъзна, че този мъж можеше да чука именно нея. Краката й се подкосиха, клепачите й станаха неспокойни, защото тя беше откровено заинтригувана.

Мъжът се настани в съседство. Двете жени се суетяха около него, докато се чудеха къде да оставят дамските си чанти.

Тя нямаше време за губене. Решението отсега нататък да бъде друга взе връх. Поръча една текила на младото барманче, като му пусна още една сластна усмивка и тръгна към мъжа, който след малко щеше да стане неин.

Когато му подаде чашата с текила, небрежно го докосна по стегнатия задник и се представи. Жените, дошли с него, престанаха да съществуват. Приятелите й сякаш потънаха в тъмното на едно сепаре, откъдето наблюдаваха нейната категоричност да притежава...

Любов и цигари

2012-01-18T10:42:00.002+02:00

Любов и цигари –

животът ми. С теб.

Любовници стари,

но млади наглед.

Уютно си пушим.

Доволни мълчим.

И слушаме Руши

сред облаци дим.

Наглед сме такива,

каквито сме си –

ти с мен си щастлива

сред пушека син.

Цигари интимно

с теб пушим в нощта –

любов безпричинна

дори в старостта.

Такава те имам –

усмихнат анфас -

така, без причина.

Изцяло. До фас.

Ще ти покажа

2012-01-17T08:21:00.000+02:00

Навън се съмва. Станах рано днес.

Ти още спиш. Денят ще е прекрасен.

Кафето свърши. Пия мляко с нес

и пуша на студената тераса.

Закуска ще приготвя. Ти поспи.

Ще сляза даже вестник да ти купя.

След малко слънцето ще заблести

върху снега, терасата затрупал.

Когато се събудиш, ще съм тук.

Приседнал до леглото, теб ще гледам,

заслушан в оглушителния звук

от сънените стъпки на съседа.

Ще се целунем, както всеки път,

и нещо мило с тебе ще си кажем…

Сега е рано. Всички още спят.

Прекрасен е денят. Ще ти покажа…

Заради теб си заслужава

2012-01-16T13:05:00.002+02:00

Разлюбих много. Много натъжих.

Преминах през тъгата им. Не спирах.

От сълзите им нищо не пестих,

защото в тях отново теб намирах.

Вървях към теб през нощи и през дни,

в които виха бившите любови...

Сега, когато с тебе сме сами,

започвам сякаш да съм жив отново.

Дали са ми простили? Може би.

Не всичко трябва да ми се прощава.

По пътя толкова сърца разбих...

Заради теб това си заслужава.

Сега, когато с тебе сме сами,

когато вече нищо друго няма,

дори сред тези четири стени,

щастлив съм. Благодарен, че сме двама.

Джойнт

2012-01-15T16:43:00.002+02:00

Красива си. И двамата го знаем.

Чувствителна си. Знаем и това.

Следобедно в неделята скучаем.

На вино сме. На вино и трева.

Доволни сме в съвместното си време.

Уютно е съвместното легло.

Целувам те. А ти целуваш мене.

Завинаги ли е? Да, би могло.

Тревата бързо ни опиянява.

Завърта ни и някак изведнъж

със теб сме там, където заслужават

да бъдат влюбени жена и мъж –

сред хаоса от бели хризантеми,

небесно синьо и копнеж червен,

където няма кой да те отнеме

или от тебе да отнеме мен…

Вулгарни желания

2012-01-13T19:07:00.002+02:00

Сама си в голотата на нощта.

Разкъсват те желания вулгарни.

Понякога се дърпа любовта,

усетила, че сме неблагодарни…

Ще трябва тази нощ да изтърпиш,

че тялото ти няма да ме има…

Дано успееш бързо да заспиш,

макар да съм далеч от теб. Любима…

Аз, ти и Бергман

2012-01-13T10:57:00.000+02:00

За малко ми се стори, че отново виждам снимката на Бергман, залепена с тиксо на стената. Помниш ли тази снимка? От времето, когато „По пътя” на Керуак ни владееше с невъзможния ентусиазъм да променим света, когато с всяка глътка абсент се чувствахме още по-възторжени, а музиката на Пинк Флойд правеше атмосферата в стаята небрежно интимна... Тази снимка, черно-бяла, изрязана от списание „Младеж”, често занимава съзнанието ми. В такъв момент сякаш съм „Лице срещу лице” със самия себе си.

Ти, разбира се, присъстваш неотменно. Когато гледам снимката и се взирам в себе си, ти ме защитаваш от реалността. Пазиш ме от реалността, която с времето ни изпълни с отегчение. Възторгът сега го няма. Мечтите ни бяха приземени от куп обстоятелства. Уморихме се от дългите заблуди. Тази снимка е единственият ни шанс да се чувстваме млади, безметежни и влюбени...

Аз, ти и Бергман. Възможността да изпитваме наслада, защото сме се имали във време, когато сме изпитвали мигове на щастие, а сега, когато аз и ти се притежаваме, можем да връщаме усещането за онова щастие като в калейдоскоп...

За себе си ми стана безразлично

2012-01-12T10:39:00.000+02:00

Аз вече нямам своя самоличност.

Без име съм. Без минало. Без дъх.

За себе си ми стана безразлично,

откакто ти в живота ми взе връх.

Сега се нося като в облак пухкав.

Усмихнат съм. Добър съм. И щастлив.

И с всяка твоя следваща целувка

усещам, че се чувствам все по-жив.

Умът го няма, значи разум няма.

Така е неразумна любовта...

Благодаря на Господ, че сме двама.

Най-после жив съм. В облаци летя.

Безсмислен говор

2012-01-11T12:22:00.000+02:00

Ненужен е безсмисленият говор.

Обичай ме нататък мълчешком.

Постигнали сме пълноценен сговор.

Уютен е съвместния ни дом.

Познаваме си слабостите вече.

Наясно сме със всеки свой копнеж.

Отведоха ни чувствата далече,

не можеш с нищо вече да ги спреш.

От думите поне да си отдъхнем...

Говорейки, останахме без глас.

Достатъчно е просто да въздъхнем,

щом още е любовно между нас...

Богомолката

2012-01-10T11:51:00.003+02:00

Когато сексът приключи, женската богомолка изяде мъжкия. Доволна от това, че е задоволена и нахранена, тя реши да сложи къщата в ред. Подреди няколко листенца върху дървения рафт, измете пода и изми единствения прозорец на малката си стая.

След като приключи с чистенето, богомолката започна да танцува. Извиваше снага, дори припяваше от време на време. Безметежният танц я накара да се почувства истински свободна. Не мислеше за нищо. В момента нищо, освен егоцентричният й свят, нямаше значение.

По-късно тя излезе да се разходи по тясната горска пътечка. Беше сложила от новото червило, а талията – пристегнала с мартеница, която преди няколко дни беше намерила, окачена на дървото пред дома й. Хората са глупави и пълни с предразсъдъци.

В далечината се задаваше друг мъжки. Усмивката й стана сластна. Тръгна към него, като полюшваше малкия си задник като махало на часовник. Мъжките богомолки винаги са готови за секс. Женските винаги са гладни.

Без дъх и без тела

2012-01-09T18:48:00.003+02:00

Не спираха любовните тиради.

Препускахме напред като коне.

Не осъзнавахме, че бяхме млади.

Да бяхме се целунали поне.

Все още неразумно те обичам.

Останахме без дъх и без тела.

Ти, мое остаряващо момиче,

до мен си, както вечно си била.

Ще има време за целувки, знаеш.

Препускахме през времето в галоп…

За моите целувки си мечтаеш,

а те са твои всички. До живот.

Приемаш ме такъв

2012-01-08T16:02:00.000+02:00

Не станах по-добър. И лош не съм.

Пороците все още си ги имам.

Студено е. Вали снегът навън.

По времето разбирам, че е зима.

Но ти си с мен. Приемаш ме такъв.

Целуваме се. Пушим по цигара.

А мислех, че от тук ще тръгна пръв,

поуморен от връзката ни стара.

Останах. И след пухкавия сняг,

когато цъфнат алените вишни,

ще бъда влюбен в теб като глупак

тъй, както всички пролети предишни…

Влюбеният мъж

2012-01-07T22:23:00.000+02:00

За теб си мисля. Почва отведнъж.

Държи ме с часове в безсънни нощи.

Това е ад за влюбения мъж,

защото той от всичко иска още –

ръцете, раменете и гласа,

очите, устните, косата също,

той иска да е пълен с чудеса,

докато даже в мислите прегръща…

От връзката ни нищо не пести

2012-01-06T12:42:00.000+02:00

Кажи ми нещо. Нека да е лично.

За пет минути с мен поговори.

Не трябва да ни става безразлично

за части от секундата дори.

Споделяй ми. Недей спестява думи.

От връзката ни нищо не пести.

Щом още има чувства помежду ни,

за думите сме важни аз и ти.

Обичам те. Кажи го. Днес е време.

За утре още отсега не знам.

За пет минути говори със мене.

Пред думите ти сам ще се предам...

Страст

2012-01-05T22:51:00.002+02:00

Страстта си отиде.

Изчезна внезапно.

Не съм й обиден,

че тръгна обратно.

Страстта е за двама.

Така съществува.

Щом тебе те няма,

и тя отпътува…

Не мога да отлагам

2012-01-05T17:59:00.000+02:00

В момента е досадно.

Изтъркано. Шаблонно.

Разлюбваме се бавно.

Резонно. Монотонно.

Изпитахме телата.

И умовете също.

Надви ни суетата

под хрисимата външност.

И не че друга има,

или пък друг те иска…

Какво като е зима?

Не си ми вече близка.

Не мога да отлагам.

Да бъда друг не мога.

Не стой сама на прага.

Убийствен студ е. Сбогом.

Недей да съжаляваш

2012-01-04T13:59:00.000+02:00

За тебе е рано.

За мене е късно.

Така и не стана

любов земетръсна.

Какво, че целувки

по тялото парят...

Палто и обувки.

Две бързи цигари.

Ти тръгваш на ляво.

Аз тръгвам на дясно.

Недей съжалява.

Нали беше страстно?!

Две нощи горещи...

Не съм те излъгал...

Пак с теб ще се срещнем

случайно зад ъгъл...

И пак ще си кажем

пет хубави думи,

възможно е даже

и да те целуна.

Недей съжалява.

Нали беше ясно?

До среща тогава!

С теб беше прекрасно.

Връзка

2012-01-04T10:57:00.000+02:00

Обвързани сме. В начина, по който се храним, когато правим любов или в моментите, когато изпитваме нетърпимост един към друг. Свързани дотолкова, че е невъзможно да различаваме лицата си в потното огледало.

Не съм сигурен, че трябва да остарявам с теб. Понякога търся обяснения. Улавям се, че не разбирам аргументите. Приемам те за даденост. Обичам те благородно. Прилича на онова благородство, което ни обзема в случай на загуба. Загубите и тъгата ни правят добри. С теб съм добър, независимо от обстоятелството, че не разбирам причината, която ни свързва.

Дистанционното е играчка за ръцете ти в осем вечерта. Начинът, по който отпиваш от чашата, ме кара да преглъщам на големи глътки и аз не ти се ядосвам, че сменяш каналите на всяка секунда. С теб се чувствам по същия начин – всяка секунда ме задържаш с нещо ново. Ту се взирам в очите ти, ту ме разнежват раменете ти, докато малко по-късно вечерта капитулирам пред теб. Харесва ми да се оставям на ръцете ти. Харесва ми да бъда като дистанционно за тях.

Не че прекалено много мисля за причината да сме заедно. Аналитичността е единственото невъзможно нещо, когато някой обича някого. Просто се застраховам, в случай че за момент се опомня и разпозная лицето си в изпотеното огледало...

Симбиоза

2012-01-03T15:33:00.000+02:00

Сълзата ти – по моето лице.

Усмивката ти – също е по мене.

Във мене бие твоето сърце.

Душата ми от болките ти стене.

Такава симбиоза е докрай.

Убийствено е да сме разделени.

Докато с теб едно сме, ще е рай.

Делим ли се, то адът ще ме вземе.

ДВА ЧАСА ЛЮБОВ

2012-01-02T13:36:00.002+02:00

Страстта ни беше с тебе еднодневна.

Два часа имитирахме любов.

Изпитвахме от ласките потребност.

Но заедно да сме, не съм готов.

Два часа и легло, побрало двама.

Прекрасно беше. Просто ти и аз.

Споделяхме тела. Но връзка няма.

Страстта не стига. Трябва и екстаз.

Възможно е отново да се видим.

Възможно е във този малък свят…

Не можем нищо с тебе да предвидим,

щом чувствата и разумът мълчат.

1 ЯНУАРИ

2012-01-01T18:30:00.000+02:00

От утре ще е същото. Нали?

След празник винаги е малко празно.

Ще минат два-три дена. Ще вали.

Проблемите превземат метастазно.

За седмица изглеждахме добри.

Посмяхме се. Поплакахме от радост.

Бенгалски огън всички озари

със пламъчета малки. И на халост.

Това е. Утре пак ще сме на ход.

Ще псуваме, ще плюем, ще се любим…

Все търсим нещо в краткия живот,

докато себе си самите губим…

31 Декември

2011-12-31T11:53:00.002+02:00

Каквото е било – било. Зад мен

годината е вече извървяна.

Със трепет изживял съм всеки ден,

макар да не успяхме да сме двама.

Сега отправям взора си напред.

Не знам какво от Господ да поискам…

Но срещна ли по пътя си и теб,

до Господ ще съм близко. Много близко.

Да поиграем на любов

2011-12-30T10:25:00.000+02:00

Ела да поиграем на любов.

Косата си спусни на раменете.

По теб да галя всичко съм готов.

Ръцете ми – за тебе са и двете.

Изисквай. Дръж ми сметка. Любовта

зад всичко предполага изневяра.

Дори такава ти отива тя –

вбесена, с питие и със цигара.

За малко като влюбена се дръж.

Целувай, сякаш нищо друго няма.

За мен е лесно. Аз съм влюбен мъж.

Обичам теб. В играта трябват двама…

Сляпа неделя

2011-12-29T14:12:00.000+02:00

Настигне ли ме сляпата неделя,

ще сложа масата за тържество,

ще сложа най-красивата постеля,

ще стане общо моето легло.

Нещата покрай мен ще бъдат наши -

тревогите, възторгът и плътта…

Приготвил съм най-хубавите чаши

и тост подготвил съм за любовта.

Готово е. Остава да почакам.

С подредбите и аз се сложих в ред.

Неделята е сляпа, но и в мрака

тя вижда, че обречен съм. На теб.

Ако мислите ги няма

2011-12-27T19:45:00.003+02:00

За днес уж бях приключил… Но не съм.

Ухажват ме любовните ти думи.

Рискувам пак среднощния си сън,

ако не ги поканя помежду ни.

Достатъчно е мисли между нас

чрез нашите тела да се прегръщат…

Заспиваш в профил. Аз по гръб – анфас.

Обичам те до мен една и съща.

От думите, останали без дъх,

целуваме се като за последно –

целувката е влажна като мъх,

а мисълта за нея е вълшебна.

Заспивай, скъпа моя. Лека нощ.

Без приказка. От приказка сме двама.

Заспивай. Думите са за разкош,

ако случайно мислите ги няма…

Предлюбовен инсулт

2011-12-27T10:58:00.003+02:00

Партито свърши. Алкохолът бушуваше във вените й като цунами, което я беше връхлетяло ненадейно в средата на вечерта. ТЯ стана жертва не само на страха си, но и на намерението да потуши този страх с много питиета. Не се отпусна пред НЕГО, а и сякаш изчезна за самата себе си. Беше й лошо. Самосъжаляваше се. Вероятно съвсем го бе отвратила. Олюля се като пумпал, докато пристъпваше към банята. Искаше да повърне. Искаше да се освободи от излишните промили, които нито я направиха дръзка, нито я приближиха повече до човека, когото обичаше. В коридора се чуваха пиянските разговори на познати хора. Знаеше, че са познати, но не различаваше гласовете им. Мислите се блъскаха една в друга, бързаха с ускорените удари на сърцето. Като пред любовен инсулт. Само да можеше да бъде отново себе си. Само да можеше да разпознае гласа му в суматохата отвън. ДВАМАТА трябваше да си кажат много неща. Отлагането на тези думи й се струваше категорично. Завинаги. Когато повърна, зачервените й очи се спряха на огледалото. ТОЙ стоеше зад нея с хавлиена кърпа в ръка. Намокри я. Избърса лицето й. Усмихна й се.

Не ми е вече сиво

2011-12-26T15:22:00.002+02:00

Съвсем се бях изгубил. В унес бях.

Изпуших нервно толкова цигари…

Усмихвах се. Не беше точно смях.

Случайни хора мислех за другари…

Очи отворих някак изведнъж.

Огледах се. Не ми е вече сиво.

Снегът е бивш войнишки ситен дъжд –

навсякъде е бяло. И красиво.

С дъжда ли си отиде този сън

или снегът го наваля внезапно?

По детски тичам в преспите навън -

при себе си завръщам се обратно.

Коледа 2011

2011-12-23T14:19:00.002+02:00

Тревогите оставям настрана.

Отърсвам се за малко от тъгата.

Разчупвам тази сива рутина.

Излизам. А навън е сняг и вятър.

На Коледа се връща радостта.

Ще хвърля снежни топки във врата ми

и с нежната си бяла красота,

усмихната, за миг ще ме разсъни.

Навън е бяло. Сини небеса.

Акцентите са в кърваво червено.

По Коледа се случват чудеса.

Дано остане чудо и за мене.

Не е любов

2011-12-22T11:32:00.002+02:00

Не е любов. Без теб е невъзможно.

По-силно е от всичко на света.

Измъчва ме съмнение тревожно

откакто сам се будя през нощта.

Без тебе съществувам, но е нямо.

Не чувам. Не говоря. Даже ням

и в паниката си копнея само

да знам, че си добре. Поне да знам.

Не е любов. По-силно е от нея.

Какво като си някъде и с друг...

За теб си струва още да живея,

щом винаги ще чувствам, че си тук.

Играчка за ръцете ти

2011-12-20T12:09:00.003+02:00

Безпаметно приех да те обичам.

В краката ти се хвърлих изведнъж.

Не се познавам. Вече съм различен.

Патологично влюбен в тебе мъж.

Косите ти съвсем ме обладаха.

Играчка съм за твоите ръце.

Откакто теб очите ми познаха,

безсънен съм, без дъх и без лице.

Смирен, приемам тежката си карма,

докрай да полудея съм готов;

дори в страстта на лудостта кошмарна,

готов съм да умирам от любов.

Ключът в джоба

2011-12-19T10:55:00.000+02:00

Когато искаш да се махнеш, завръщането е най-сигурният начин да намериш пътя към себе си. Всеки има любима кутия със спомени или кашон с желания, прибрани прилежно в килера. Дълго време те стоят заключени от самия теб. Ключът е в джоба ти, но сякаш не помниш. Опипваш сакото си от притеснение, че някой джебчия е присвоил този ключ в суматохата на града.

Напускането на места и хора е илюзия, че владееш ситуацията. Животът не може да бъде управляван. Животът е единственото нещо, което е извън твоя контрол. Именно това провокира в теб представата, че другаде ще бъде различно. Дрехите омръзват бързо. Прическата ти писва след месец. Новият пуловер и подстригания бретон не променят съдържанието. Формата е заблудата, че нещо вече е различно.

Ако случайно успееш да избягаш, ако все пак по някаква причина за малко надхитриш ситуацията, един ден отново ще потърсиш ключа в джоба си. Нещата, които прибираме в кутии и кашони винаги застраховат нашето бъдеще, където и да се намираме. И тъй като любопитството към онова, което сме били винаги надделява, ще се върнеш. Със сигурност ще се върнеш. За да припомниш себе си сред забравените вещи в килера.

Време за мъже

2011-12-17T19:26:00.000+02:00

От утре ще е вече само сняг.

Дъждът последно улиците мокри.

Напролет под дъжда ще тичат пак

жени с прилепнали в телата рокли.

От утре ще е време за мъже –

на топло те ще пият силно вино…

Мъжете ще изглеждат неглиже

и ще целуват своите любими.

От утре е любов като сега.

Но утре ще е с бяла пелерина.

Ще завали пречистващо снега.

Любовно. Както винаги през зима.

Резонна връзка

2011-12-16T10:56:00.002+02:00

Редовно се обичаме. Така.

Разменяме си мисли. Думи също.

По мен е често твоята ръка.

Добре. Тя още нощем ме прегръща.

Понякога тъга е между нас.

Нормално. Тя е част от любовта ни.

Отдавна не изпадаме в екстаз.

Логично. Чувствата оставят рани.

Резонна връзка. Всичко е наред.

Това е. Да съм с теб е неизбежно.

Така ще бъде с теб и занапред.

Рутинно ще е. Обичайно нежно.

Ревнувай ме

2011-12-15T12:34:00.002+02:00

Обичам, значи трябва да ревнувам.

Любовните съмнения са страх,

че докато очите ти целувам

и ти ще си зависима от тях.

Ревнувай ме и ти. Така е редно.

От обич дръж ми сметка занапред.

Желай ме, сякаш ти е за последно.

Разпитвай ме за всеки миг без теб.

Дори от ревност да се уморяваш,

на рамото ти щом се връщам сам,

не спирай името ми да повтаряш,

защото твоето аз само знам.

Разминаване отблизо

2011-12-14T11:50:00.000+02:00

Тя спира за малко. Мъглата я обгръща в прозрачния си воал и за момента това й стига. Красотата й е невидима за мъжа, който също спира на метри от нея. Мъглата харесва и него. Двамата запалват по цигара. Не подозират нищо. Просто си почиват по средата на декември. Не е студено. Разкаляно е. Толкова подметки личат в калта, че и двамата не се чувстват сами. Пушат, без да са обладани от съмнения. Тишината се пропуква от клаксони на коли, които порят рехавите шевове на мъглата. Тротоарът е остров за уморените им крака. Цигареният дим се смесва с парата, която излиза от устата им. В такова време е трудно да казваш обичам те. В такова време е достатъчно да предполагаш нечие присъствие близо до теб. Тя докосва лицето си с ръка. За това не се изисква причина. Той поглежда часовника си. Не че бърза за някъде. Просто двама души извършват движения. Да харесваш някого понякога е достатъчно. Стига да можеш да видиш жестовете му.

Цигарите са изпушени. Време е да продължат напред. Към възможността да се разминат отблизо.

Сами и голи

2011-12-13T18:26:00.000+02:00

Престанахме да пращаме писма.

Забравихме дори писма да пишем.

Седим на топло. Плахи. У дома.

По другия копнежът е излишен.

Нахлуват само мисли за тела.

Представяме си филми. И сме в роли.

Навън е смог. Или пък е мъгла.

А ние сме сами. Сами и голи.

Така копнея за едно писмо.

Отдавна вече пощальони няма.

Ти мислиш ли за мен у вас? Дано.

А гола ли си? Или си с пижама…

Навсякъде си ти

2011-12-12T18:21:00.000+02:00

Препъвам се в дати. Бях толкова с теб, че в момента ми е невъзможно да вървя в права линия. Озъртам се за поредното препятствие, а пред очите ми отново си ти. Падам. Изтупвам панталона си и продължавам напред. С всяка крачка връщането назад е неизбежно. Навсякъде си ти. В ума ми. В очите ми. По кожата ми. Парфюмът ти омайва и ми е трудно да се съсредоточа. След малко отново ще залитна. Сигурен съм. Инстинктът ми търси парапет, за който да се хване. Всъщност, когато падам, по инерция търся ръката ти. Твоята ръка. Нежната. Бялата. Която ме е галила толкова време.

Затворени очи

2011-12-12T11:39:00.000+02:00

Любов, за малко затвори очи.

Със тебе се разбираме без думи.

Дори когато двамата мълчим,

възторгът е застанал помежду ни.

Навън е студ. На топло остани.

Далече от намусените хора...

Любов, на рамото ми почини.

От обич носиш толкова умора...

Целувай ме, любов. Да би могла

завинаги така да ме целуваш...

Не ме тревожи зимната мъгла,

щом зная, че за мене съществуваш...

Не ставай от леглото

2011-12-08T20:46:00.000+02:00

Не ставай от леглото. Остани.

Не спирай в мен така да се допираш.

Завеса. Мрак. Представа за стени.

От страст понякога почти умираш.

Задъхваш се от ласки посред нощ.

След ласките минаваш по-нататък.

Не ставай от леглото. Ставам лош,

когато с мен престоят ти е кратък.

Целувай още здравата ми гръд.

А после по врата, надолу също…

В леглото моят гръб за теб е път,

по който винаги при теб се връщам.

Не ставай от голямото легло.

Едва ли нещо друго заслужава,

или пък нещо друго би могло,

теб цяла като мен да притежава…

Неуместни чадъри

2011-12-08T11:48:00.000+02:00

Снегът заваля изведнъж. Неговата категоричност е пленителна. Сега всичко ще изглежда чисто. Под огромните палта и якета хората вероятно са спретнати. Виждам избръснати мъже. Виждам жени, които носят чадъри. Чадърите по време на сняг са неуместни. Топли гевреци в книжен чувал. Рев на дете, което иска да си направи снежен човек, а още не е наваляло достатъчно. Мирис на печени кестени и грозни от мръсотия коли, подкарани нервно нанякъде. Снежинките още са прекалено малки. Живеят секунда, преди да се разтопят по предните стъкла на автомобилите. Но докато упражнява свободното си падане, всяка снежинка е прелестна и пълна с любов. Любов, на която не отиват чадъри по време на първия сняг...

Ще мирише на любов

2011-12-07T10:55:00.000+02:00

Изхвърлих и последната ти рокля.

И копче не оставих за разкош.

След малко ще ми мине. Ще се стопля.

В момента ми отива да съм лош.

Ще пия чай. Леглото ще оправя.

А после ще погледам новини.

Без теб ще мога с всичко да се справя.

Какво побират четири стени?!

Навън ще бъде трудно. Ще се взирам

в усмихнати и влюбени мъже.

Лицето ти в ума си ще презирам.

Ще стъпвам, сякаш ходя по въже.

Но с времето гневът ще отминава.

Сега е зима. Нищо. Днес съм нов.

Животът и без тебе продължава.

Напролет ще мирише на любов...

Тогава остани

2011-12-06T15:15:00.001+02:00

Любов ли е, тогава остани.

Уверен съм, че много ме обичаш.

До теб ще съм. Ще гледам отстрани

как с времето на мен ще заприличаш.

Ще чувам всеки стон и всеки звук.

Лицето ти ще наблюдавам вечер.

С надеждата, че вечно ще си тук,

понякога ще гледам отдалече.

Когато те целувам, ще горчи.

Когато те прегръщам, ще е сладко.

Че много те обичам, ще личи

дори да е любов за време кратко.

Докато имаш нужда да си с мен

и името ми всяка нощ изричаш,

ще премалявам от любов съвсем,

щом толкова по чувства ми приличаш...

Жена зад ъгъла

2011-12-06T10:12:00.000+02:00

Излива се тъгата на дъжда.

По улицата бързат мокри хора.

Жената е зад ъгъла. Мъжът

с жената трябва нещо да говори.

Не знае точно думите, но той

отдавна иска нещо да й каже...

Остава му последният завой,

след миг пред него тя ще се покаже.

Какво ли ще си кажат в този дъжд

за хората измокрени е тайна...

Жена зад ъгъла очаква мъж.

Към него любовта й е безкрайна.

Животът ти прилича на бардак

2011-12-04T20:03:00.000+02:00

Животът ти прилича на бардак.

На себе си отдавна не приличаш.

А аз съм най-големият глупак,

щом искам само мене да обичаш.

Така да ти отива похотта!

Отива ти по мъжки да ме псуваш!

Но то е пак заради любовта

и начина, по който ме целуваш.

Не се променяй. Искам все така

нецензурно до сутрин да ме искаш…

Достатъчно е твоята ръка

от обич моята ръка да стиска…

Отиваш си

2011-12-02T11:09:00.000+02:00

Два куфара. Палто. Обувки. Шал.

Ти тръгваш, обичайно подредена.

Отиваш си без гняв и без скандал

от чувства и надежди уморена.

Очакваме последното такси.

Един пред друг сега сме за последно.

Не си виновна. Знаеш, че не си.

Преди да тръгнеш, нека да поседнем.

Пригладена коса. Очи без грим.

Почти безцветно лъскаво червило...

По руски обичай със теб седим.

След малко ще си тръгнеш, но е мило.

Два куфара, събрали любовта

или това, което е след нея...

Отиваш си. Остава нежността.

А тя ми стига. С нея ще живея.

Под бялата ти риза

2011-12-01T16:01:00.000+02:00

Познавам те. Под бялата ти риза

така добре познавам този път.

Ръката ми по тялото ти слиза,

обсебена от голата ти плът.

Така добре познавам всяка гънка.

Възбудата ти. Плахия ти пулс.

И осъзнавам границата тънка

до лудостта. Да, знам я наизуст.

Споделянето на телата също зная…

Когато двама сме един във друг,

за бялата ти риза не мечтая –

тя винаги присъства, щом си тук.

Захвърлена, прозираща на стола,

тя също знае колко сме добре,

когато си в прегръдките ми гола,

преди гърдите ти да прибере...

Като влюбен се държа

2011-11-30T10:20:00.002+02:00

Спокойно. Като влюбен се държа.

Припомних жестовете отначало.

Отново се превръщам във мъжа,

за който цяла вечност си мечтала.

Сега съм тук. Мълчим си. Може би

изказали сме всички мили думи...

До теб съм – пак съм твоят мъж любим,

макар стена да има помежду ни.

Поглеждам към уханната ти гръд...

Целувките къде ли съм оставил?

При теб съм, но в ума си съм на път,

за всички общи пътища забравил...

Не ти прощавам

2011-11-29T10:19:00.003+02:00

Всяко признание е надежда за опрощение. Истината остава толкова субективна, колкото представата за любов. Очакването държи интереса буден, но приспива нещата, които са на дневен ред. Прошката е наказание, вината винаги остава. Мисълта, че животът се изплъзва, те кара да се взираш в отсрещния ъгъл. Търсиш хора. Нуждаеш се от повече ласки. Целувките никога не са достатъчни. Озърташ се като хищник в джунглата на големия град, защото всичко е просто плячка. Егоизмът е водещ. Прошката е само негово извинение. И когато все пак дойде ред да я получиш, наляга те онзи печален срам, че си искал твърде много. Изчервяваш се при всеки спомен. Споменът за всяко твое непреодолимо искане.

Не ти прощавам. Не съм чак толкова мъдър. Но ще те поздравявам, когато те засичам из ловните полета на града. Поне добре съм възпитан...

Когато вече си сама

2011-11-28T20:57:00.000+02:00

Сега, когато вече си сама;

когато не остана нищо наше;

когато чуваш само тишина

и тъжният й стон сред нощ те плаши;

когато, неразбрала същността

на всичките ми нежности и чувства,

не схванала, че всъщност любовта

е нещо повече от словоблудство,

защо ме търсиш в стари редове,

изписани в младежките тетрадки?…

Вината умножаваме по две,

доверието щом било е кратко.

Сега, когато вече си сама…

Сега, когато няма да ме има…

Една себична, глупава жена…

И много дълга, много дълга зима…

Трева

2011-11-28T10:27:00.000+02:00

Животът ни е крехък и е кратък.

Животът ни е радост и тъга.

Оставя всеки своя отпечатък,

но слънцето след нас топи снега.

И стъпките, оставени на двора,

изчезват бързо и расте трева...

Тревата пак след нас ще тъпчат хора...

И не че ми е мъчно от това,

но някак си, когато съм минавал

по пътища, довели ме при теб,

животът сякаш съм преодолявал,

уверен, че след мене ще е лед...

От днес сме аз и ти

2011-11-26T16:44:00.000+02:00

Навивам суетата на руло

и просто я захвърлям под леглото.

Каквото е било до днес – било.

От днес съм аз, без никакви „защото”.

От днес съм мил, добър и предвидим

в желанието си да те обичам.

От днес ще бъда твоят мъж любим,

а ти ще бъдеш моето момиче.

Как толкова живот съм пропилял,

докато в себе си съм гледал само…

От днес съм мъж улегнал. Помъдрял.

От днес сме аз и ти. И друго няма.

От толкова любов

2011-11-24T10:27:00.002+02:00

От толкова любов се поболях.

Неизлечимо болен съм по тебе.

И няма лек за тихия ми страх,

че всеки ден със теб ми е последен.

Умирам постепенно от любов.

Красиво е така да се умира...

Такава смърт да срещна съм готов,

щом тази болка от любов не спира.

Обичам те. Това е. Ти си с мен.

Кармично е докрай да те целувам...

Не искам нищо друго. Още ден

да бъда с теб, преди да се сбогувам...

Няма ме съвсем

2011-11-22T13:10:00.001+02:00

Косите ти... Докосвал съм ги. Много.

Уханни. Гладки. Златни. От сатен.

Не мога без косите ти. Не мога.

Усещам ги. Пилеят се по мен.

Ръцете ти. Държал съм ги в тревога.

И в радост в моите съм ги държал.

Не мога без ръцете ти. Не мога.

Без твоите ръце ще ми е жал.

Очите ти. Оглеждал съм се строго

и влюбено съм се оглеждал в тях...

Не мога без очите ти. Не мога.

Без твоите очи ме мъчи страх.

Ти, цялата... Потребна като Бога –

Единствена. Навременна. До мен.

Без теб не мога. Чуваш ли, не мога .

Без теб изчезвам. Няма ме. Съвсем.

Залъгалка

2011-11-21T20:41:00.002+02:00

Кога разбра, че свърши? Аз сега.

Разбрах го по завесите. На тъмно.

Оставила си в тъмното тъга,

а се зачудих от какво не съмна.

Отишла си си боса. А е сняг.

Дори не си наметнала палтото.

Студено е и в стаята ми. Как?

Защо? Така ли? Да, така. Защото…

Отишла си си, сякаш си крадец…

Не те намирам за нищожно жалка.

На теб съм гледал като на живец…

Не си била. Била си залъгалка…

Винил

2011-11-21T13:35:00.000+02:00

Поглеждам грамофона. В прах е. Ням е.

Поглеждам плочите. Сред тях - тъга.

И любовта ни стара също там е.

Припомням си я. Пускам я сега.

Върти се грациозно по винила.

Потапя ме в прегръдката на джаз...

Добре ли си? Нали добре си, мила?

До мен си сякаш. Сякаш си у нас.

За малко се разнежвам като дама.

Танцуваме. Щастливи сме. Нали?

За малко сме си двама. Само двама.

Ноември е. Студено е. Вали.

НИЩО. НЕКА. (На М.К.)

2011-11-20T18:47:00.000+02:00

Погубва суетата. Бавно. Леко.

Вината те застига отведнъж.

За прошки ще е късно. Нищо. Нека.

Така по-сигурно се става мъж.

Дори да плаче в тази окъснялост,

по мъжки може да изпита свян

за грешките в наивната си младост

и умилен да се завръща там –

към спомени, места и разни хора –

притихнал тихичко във своя срам,

превърнат след суетната умора

в единствен сигурен и вечен храм.

Уместни чаршафи

2011-11-19T14:00:00.000+02:00

Съботата винаги кара и двамата да бъдат неуверени. Един цял ден, в който могат да бъдат непрекъснато заедно. Един много дълъг ден. Дори да се излежават дълго, идва обяд. Кафето по обед също е продължително. Разменят се думи за времето навън. Констатират, че котаракът отново е изял всичко и не престава да дебелее. Бърза разходка по телевизионните канали, хванати за ръка, макар нуждата да си починат един от друг да изключва желанието за допир. А после? Книгата, която стои недочетена от предишните съботи… Изкушението да се чете брилянтно спасява и двамата от неловката размяна на изречения. Но преди това се налага да обядват. Обядът може да убие желанието за четене и да ги запрати обратно в леглото, което стои неоправено за всеки случай. Измачканите чаршафи изглеждат уместно, когато е събота. А и не изискват думи.

Не ме плаши така

2011-11-18T10:42:00.000+02:00

Защо не ме прегърна тази нощ?

Самотно беше. Беше ми студено.

Сънят ме грабна късно. Беше лош.

Дори в съня те нямаше до мене.

Не те ревнувам. Но изпитах страх,

че може би завинаги те няма,

когато се събудих и видях,

че с мен е само моята пижама.

Нали съм твой? Не ме плаши така.

Не спирам да те галя и целувам...

По мен усещам твоята ръка...

Нали за тебе още съществувам?

Безлюбовен Пикасо

2011-11-17T21:03:00.002+02:00

Пикасо имал толкова жени,

но себе си не спирал да обича…

Зарязвал ги. Оставял ги сами,

щом влюбвал се в поредното момиче…

Пикасо бил от себе си обзет,

така че любовта добре познавал…

Извайвал я в портрет подир портрет,

докато неусетно остарявал.

Пикасо се надявал любовта

да грее като цветните тапети

във стаята му. Искал след смъртта

да оцелее в женските портрети.

Себична обич. Жадна суета.

Талантът е печален, но огромен.

Пикасо даде много на света.

Сега е спомен. Спомен безлюбовен…

Разминаване

2011-11-16T11:26:00.000+02:00

Аз съм в другото такси. За съжаление се разминаваме отново. Видяхме се през мокрите стъкла за секунди. Едно споглеждане не е достатъчна причина да спрем движението по „Цар Освободител”. Пътуваме в различни посоки, независимо че мислим един за друг. За момент се изкушавам да те набера по мобилния. После, воден от по-малкия си страх, решавам да ти напиша есемес, но когато се взирам в дисплея на телефона, пръстите ми остават неподвижни. Има толкова неща, които бих искал да кажа, че писането се оказва напълно безсмислено. Все още виждам таксито, в което си ти. Извърнал съм главата си назад и не чувам бръщолевенето на таксиметровия шофьор. Той няма да спре да говори. Аз няма да разбера и една негова дума. Сигурно трябваше да му кажа да спре. Да предизвикам голямо неочаквано задръстване, докато тичам към колата, в която си сама. Тъгата щеше да се взриви от шума на нервни клаксони, псувни и закани. Може би трябваше да го направя, независимо от причините и обстоятелствата. Така или иначе, осъзнавам че би било наивно и глупаво да го сторя сега. Не защото се чувствам неуверен и вали, а защото трябва да съм убеден, че на всяка цена искам да седна до теб на измокрената седалка.

Не можем да сме двама

2011-11-15T10:33:00.000+02:00

Усетихме се късно.

Поглеждаме се празни.

Във стаята е мръсно.

От себе си се дразним.

Обувките ти вече

от мен са уморени.

Стоя сред тях облечен,

а пак ми е студено.

Изпуснахме момента.

Тук всичко ще оставим.

Ще можем. Сто процента

ще можем да забравим.

Надеждата я има.

А любовта я няма.

Довиждане, любима.

Не можем да сме двама.

Не помниш как се даваха целувки

2011-11-14T10:10:00.000+02:00

Разхвърляна си в мисли и слова.

Разхождаш нервно своите обувки.

Отмяташ кичур. Плачеш след това.

Не помниш как се даваха целувки.

Минаваш покрай мен като трамвай,

невидим съм за погледа ти гневен...

Защо е този гняв? Дали е край

или е пристъп някакъв пореден?

Обичам те. Но мога ли, не знам,

такава безразсъдна та де имам...

Дали не трябва да посрещна сам

прегръдките на идващата зима...

Докато се опитваш да ме обичаш

2011-11-10T10:49:00.000+02:00

Докато се опитваш да обичаш, Вселената продължава да се разширява. Страх ме е, че може да се пръсне преди да чуя милите ти думи.

Често се облягам на прозореца, гледам звездите, търся промяна в Млечния път. Нещо, което ще ми подскаже, че краят на всичко вече е видим от моя прозорец. Упражняваш се толкова дълго в любов, че ми остана тъгата от нея. Тъгата, която ме направи добър и благороден, но и необратимо меланхоличен. Меланхолията, която ми прилепна като кожено яке със скъсан метален цип. Няма събличане.

Ако успееш да започнеш да обичаш, ще трябва да ме притежаваш облечен.

Ако успееш поне за малко да спреш разрушителния нагон на Вселената, която нараства от любов към самата себе си...