Животът ни е кратък като песен

„Плачът е нещо незначително.

Въздишката е нещо дребно”.

(Емили Дикинсън)

Плачът е незначителен. Дали?

Въздишката не може да е дребна.

Със времето по-малко ни боли.

Поредната любов е предпоследна.

Забравят се и болка и тъга.

(По минали любови не тъгувам).

Въздишката е цвете сред снега.

А плача ли, то още съществувам.

Умира постепенно всичко в нас.

(Все някога ще ни застигне есен).

Смъртта е удивителен контраст.

Животът ни е кратък.

Като песен.

Понеже те обичам

Объркан като нежност е светът.
Не стигат шоколадите за сладост.
Любовите като оцет горчат,
а виното наподобява радост.
И в тази имитация на свян,
докато изневерите ни дебнат,
аз тази вечер пия вино сам,
но теб обичам, знаеш. 
До последно.
По-сладко е, защото мисълта,
че в съботната вечер теб те няма,
реална прави някак любовта
и с всяка глътка тя е по-голяма.
Светът е отвратителна игра -
все някой слага пръта в колелото -
но тази нощ е някак си добра,
понеже те обичам.
И защото!

Статус "In love"

Разпъваха ме толкова на кръст,

че вече даже болка не усещам.

Ако за раните потърся мъст,

то значи с идиоти да се срещна.

Не ми простиха цялата любов,

която до последен дъх е твоя.

И аз съм твой. 

След статуса „In love”

за силите ще ми завиди Троя.

Не се превземат крепостни стени,

когато любовта е споделена.

Сега сме просто двамата. Сами.

„In love”!

Модерни Парис и Елена.

Не се обича нищо на инат

Опитвам се да бъда по-добър.

Опитвам себе си да заобичам.

Дъждът не се нуждае от чадър,

когато с теб е влюбено момиче.

Повярвам ли на моя собствения чар,

повярвам ли, че имам свое право

в живота си да бъда господар,

момичето ще каже просто: Браво!

Момичетата вярват на мъже,

които пазят своята наивност.

Не съм отчаян. Нито натъжен.

Не действам компулсивно – обсесивно.

Не се обича нищо на инат.

Обичам ли се, значи ще обичам.

Дъждът? Дъждът е омагьосан свят

за мокър мъж.

И поглед на момиче. 

Госпожице Любов

Госпожице, по устните личи,

че много ме желаете. Аз зная.

Сега, ако затворите очи,

със мъжкия си свян ще Ви призная:

краката ми треперят като лист,

умът ми сякаш гони ветровете -

с очакване на влюбен гимназист,

ще ми се пръсне всеки миг сърцето.

Обичам Ви, госпожице, така

че есента престана да я има.

Това личи по вашата ръка.

Как искам да ме гали цяла зима!

Личи по идващия леден дъжд,

че влюбени сме двама абсолютно.

Госпожице, с един пораснал мъж

живее се спокойно и уютно.

Сега, ако затворите очи,

и жадно Ви целуна най накрая,

по всичко, сигурен съм, ще личи,

че аз и Вие вече сме си в рая.

На мене ми отива да крещя

В една самодостатъчна тъга

отнасят се големите поети.

Не мен не ми се слиза на брега.

Подреждам лесно любовта в куплети.

Големите поети знаят как

да бъдат сериозни и вглъбени.

На мен ми стига, че се рея пак

в море от нежност.

И че ти си с мене.

Аз мога да напиша сто неща

и в сто тъги, вглъбен, да съществувам…

Отива ми от радост да крещя.

Да те обичам.

И да те целувам.

Надалеко

Кому е нужно да сме сериозни?

Да пием още. Няма да платим!

Омръзнаха ми глупавите пози

и завистта под тежкия им грим.

Да бягаме. Да идем надалеко.

Ще стигне виното за цял живот.

Повярвай ми, след още две – три преки,

ще умножим целувките по сто.

Далече от ужасната им скука.

Далеч от невъзможните сплетни.

Не ни отива сериозност тука.

Отиват ни усмивки, ругатни,

прегръдки, вдъхновения, скандали,

дъжд, вятър, слънце и просторът син…

Дали ще ни простят това?

Едва ли.

Но Господ все ще им прости.

Амин.

Моя първа любов

Моя първа любов, още дълго мога да чакам.

Все те търся - на изток, на запад, на север и юг…

Моя първа любов, минаха толкова влакове,

а нито един не успя да те завърне до тук.

Моя първа любов, как си, с кого и къде си?

В колко мръсни таксита се взирам, когато вали…

Моя първа любов, откакто сменихме адресите,

ти си истински много щастлива.

Така е, нали?

Моя първа любов, аз не бързам. Не бързам.

Ходя по релси и с есенни птици към теб все летя…

Моя първа любов, някак, след нашето свързване,

всяко такси прави по-търпимо място света.